Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Сега! — изкрещя Бренда.

Томас стисна здраво дръжката. После постави върху нея и другата си ръка, за по-сигурен захват и насочи острието надолу. Трябва да го направи. Трябва да го направи.

— Сега! — повтори Бленда.

Побърканякът крещеше.

По лицето на Томас се стичаше пот. Сърцето му туптеше оглушително.

Пот в очите му. Изопнато до болка тяло. И тези ужасни, нечовешки писъци. — Сега!

Томас използва цялата си сила и заби ножа в гърдите на побърканяка.

Следващите трийсет секунди бяха най-ужасните в живота на Томас.

В началото побърканякът се бореше с тях. Сетне тялото му се разтърси от конвулсии. Бренда се опитваше да го задържи, а Томас завъртя ножа в раната. Заби го още по-дълбоко. Ала животът сякаш не бързаше да напуска нещастника и безумните светлинки в очите му гаснеха бавно, както и притихващите му стонове.

Когато най-сетне заразеният с изблика мъж издъхна, Томас се отпусна назад. Пое си мъчително въздух.

Току-що бе убил човек. Беше отнел живота на друг. Струваше му се, че вътрешностите му са пълни с отрова.

— Трябва да вървим — подкани го Бренда. — Онези със сигурност са чули шума от борбата. Ела.

Томас не можеше да повярва с какво безразличие говореше тя, колко бързо се бе съвзела от стореното. Но от друга страна, нямаха кой знае какъв избор. В далечината по коридора вече се чуваха звуци като от препускаща към тях глутница хиени.

Томас се надигна, изтощен и разяждан от чувството за вина.

— Добре, но искам да приключим с това — рече той. Първо сребристите топки, които обезглавяваха. А сега и боят с побърканяци в тъмнината.

— За какво говориш?

Беше му писнало да се влачи из тези тъмни тунели.

— Искам дневна светлина. Каквото и да ни струва това. Още сега.

Бренда не възрази. Поведе го по криволичещи коридори и скоро стигнаха до ръждясала метална стълба, водеща към небето. Обезпокоителните звуци от побърканяците останаха нейде назад. Смях, призиви и налудничав кикот. И самотни писъци.

Дупката, през която се измъкнаха, беше доста тясна. Когато се изправиха, озоваха се под привечерно небе, заобиколени от всички страни от високи сгради. Счупени прозорци. Боклуци по улиците. Няколко трупа. Миризма на прах и разложено. Горещина.

И никакви хора. Поне не живи във всеки случай. За миг Томас се изплаши да не би труповете да са на неговите приятели, но не се оказа така. Бяха на възрастни мъже и жени и в напреднал стадий на разложение.

Бренда се завъртя бавно, оглеждайки околностите.

— Добре, планините трябва да са надолу по тази улица — посочи тя. Високите сгради пречеха да видят къде е слънцето.

— Сигурна ли си? — попита Томас.

— Да, ела.

Поеха по улицата, а Томас непрестанно се озърташе и надничаше през счупените прозорци. Надяваше се да види Миньо и останалите езерни. И се молеше да не зърне там някой побърканяк.

Вървяха, докато се стъмни. Понякога чуваха викове в далечината или звуци от падащи предмети в сградите, покрай които минаваха. Веднъж Томас видя група от десетина души да пресича улицата на няколко пресечки пред тях, но изглежда, те не ги забелязаха.

Точно преди дневната светлина да изчезне съвсем, те свиха зад един ъгъл и за пръв път видяха края на града, на около миля по-нататък. Постройките свършваха изведнъж и зад тях в цялото си величие се издигаха планините. Бяха доста по-високи, отколкото Томас си бе представял, когато ги видя за пръв път преди няколко дена. С безжизнени скалисти склонове. Без снежни върхове — още един мъгляв спомен от детинството.

— Да изминем ли и остатъка от пътя? — попита Томас.

Ала Бренда вече се оглеждаше за подходящо скривалище.

— Изглежда изкушаващо, но не бива. Първо, твърде е опасно да се движим тук нощем. И второ, няма да има къде да се скрием, докато не стигнем планините. Което никак не ми се нрави.

Макар Томас да не харесваше идеята да прекарат още една нощ в града, бе принуден да се съгласи. Нищо обаче не можеше да прогони безпокойството му за съдбата на останалите езерни.

— Добре — склони той с отпаднал глас. — Къде ще идем?

— Последвай ме.

Навлязоха в една уличка, която завършваше с тухлена стена. В началото Томас не хареса идеята да се настанят на място само с един изход, но Бренда го убеди — побърканяците едва ли щели да влязат в улица, която не води никъде. Освен това, посочи тя, имаше няколко големи, ръждясали камиона, в които можеха да се скрият.

В края на краищата се настаниха в една от машините, която сякаш някакво чудовище бе разкъсало отвътре. Седалките бяха съдрани, но имаше достатъчно мека тапицерия, а и кабината бе просторна. Томас седна зад волана и изтика седалката максимално назад. Кой знае защо, след като се качиха в кабината, се почувства по-спокоен. Бренда се намести вдясно от него. Навън бързо се смрачаваше и от счупените прозорци долитаха виковете на побърканяците.