Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Хубаво де, ще те оставя да си мислиш. — Тя се обърна и подпря глава на вратата. — Но най-добре за момент да забравиш всичко това. Няма полза от него. Трябва да си починеш.

— Аха — промърмори Томас, ядосан, че разполага с толкова много нишки и никакви отговори. Бренда беше права — определено се нуждаеше от сън. Той се намести удобно и направи каквото му бе по силите, но пак измина доста време, преди да задреме. А после отново дойде сънят.

Сега е по-голям, вероятно на четиринайсет. Двамата с Тереза са коленичили на пода и са опрели уши на цепката под вратата. Подслушват. Оттатък разговарят мъж и жена и Томас ги чува доста добре.

Първо мъжът:

— Получи ли добавките към списъка на променливите?

— Снощи — отвръща жената. — Хареса ми това, което Трент е прибавил за края на Лабиринтните изпитания. Жестоко е, но трябва да стане. Сигурно ще създаде някои интересни схеми.

— Абсолютно. Също и случката с предателя, ако се стигне до нея.

Жената издава звук, който наподобява смях, но е лишен от капчица веселие.

— Да, и на мен ми хрумна тази мисъл. Питам се, колко още могат да издържат тези деца, преди напълно да си изгубят Ума?

— Говоря за рисковете. Ами ако той умре? Навярно по това време вече ще е един от първите кандидати.

— Няма да умре. Ние няма да позволим.

— И все пак. Не сме богове. Би могъл да умре.

Настъпва продължителна пауза. После мъжът взема думата.

— Е, не е задължително да се стига до това. Но все пак се съмнявам. Психолозите казаха, че подобен акт ще стимулира развиването на онези пътища, от които се нуждаем.

— При подобни случаи чувствата нерядко вземат връх — отвръща жената. — Но пък според Трент това помага да се създадат някои от най-трудните пътища. Мисля, че планът с променливите е единственият, който може да доведе до успех.

— Наистина ли вярваш, че има полза от изпитанията? — пита мъжът. — Вярно е, че мащабите и ресурсите там са невероятни. Но като си помислиш само колко неща биха могли да се объркат!

— Биха могли, прав си. Ала нима имаме друга възможност? Ако не успеем, просто ще се озовем там, откъдето започнахме.

— Сигурно.

Тереза дърпа Томас за ризата, той я поглежда и вижда, че тя сочи назад към коридора. Време е да си вървят. Той кима, но се навежда да види дали ще улови още някоя фраза. И наистина чува. Този път е жената.

— Жалко, че никога няма да видим края на изпитанията.

— Така е — отвръща мъжът. — Но бъдещето ще ни благодари.

Този път Томас се събуди от първите проблясъци на зората. Почти веднага си спомни за съня. Беше един от най-странните досега. Можеше само да се надява, че двамата с Тереза нямат много общо с тези изпитания. Макар да не разбираше съня, фактът, че двамата с Тереза подслушваха, подсказваше, че не са били пряко свързани с проучванията.

И все пак каква би могла да е целта на всичко това? И защо бъдещето щеше да благодари на тези хора?

Той разтърка очи, протегна се и погледна към Бренда. Очите й все още бяха затворени, гърдите й се повдигаха и спускаха бавно и равномерно, устата й бе леко отворена. Макар да усещаше тялото си вцепенено след вчерашните изпитания, поне духът му си бе отпочинал. Възвърнал сили и енергия. Все още бе объркан от съня и нещата, които му бе разказала Бренда, но въпреки това бе готов за нови изпитания.

Той се протегна отново и едва успя да сподави една прозявка, тъй като зърна нещо на стената в близкия край на уличката. Голяма метална табелка, прикачена с болтове. Стори му се позната.

Томас отвори вратата и скочи на улицата. Беше почти като онази, която бе видял в лабиринта — „Земна лига за отбрана, отдел за експериментиране на гибелната зона”. Същият тъмносив метал, същият шрифт. Само дето сега надписът бе различен. Гледа го близо минута, преди да осъзнае какво е написано.

А то беше:

ТОМАС, ТИ СИ ИСТИНСКИЯТ ВОДАЧ.

Томас сигурно щеше да зяпа още дълго надписа, но Бренда се показа от кабината.

— Чаках подходящия момент да ти кажа — рече тя.

— За какво говориш? — попита той.

— Откакто научих името ти. Същото е и с Хорхе. Вероятно затова реши да тръгне с теб през града до онова ваше безопасно пристанище.

— Бренда, за какво говориш? — повтори Томас.

— Тези надписи са навсякъде из града — рече тя и сведе глава.

Томас усети, че коленете му омекват.

— Как… как е възможно това? Защото… изглеждат сякаш са тук от много време. — Не знаеше какво още да каже.

— Нямам представа — отвърна Бренда. — Никой от нас не разбираше какво означават. Но когато вие се появихте и ти си каза името… разбрахме, че не е случайно.