Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Добре… — Той се поколеба. — Виж, одеве те чух да споменаваш ЗЛО. Знаем за тези типове. Наистина ще ми е интересно да науча нещо повече за тях.

Хорхе не се поддаде, изражението му си остана сурово и заплашително.

— Не аз ще говоря сега, а ти.

— Да, зная. — Томас придърпа стола си до масата. Имаше нужда да се успокои и затова си позволи малко отклонение. — Трудно ми е, защото не знам какво ви е известно. Затова ще предположа, че сте глупаци, които не са наясно с нещата.

— Съветвам те да не използваш за нас термини като „глупаци”.

Томас се покашля объркано.

— Беше само един израз.

— Карай по същество.

Томас си пое дъх.

— В началото бяхме около петдесет. Момчета и… едно момиче. — Усети пробождаща болка. — Сега сме само единайсет. Не зная много подробности, но съм сигурен, че всичко това е дело на ЗЛО. Вършеха разни неща с нас със съвсем конкретна Цел. Започнахме от едно място на име Езерото, което се намира в сърцевината на каменен лабиринт, обитаван от същества, иаречени скръбници.

Той млъкна, търсейки някаква реакция по лицето на Хорхе. Но той го гледаше все така равнодушно.

А след това Томас му разказа всичко. За живота в лабиринта, как са избягали и са се надявали, че най-сетне са в безопасност, как всичко се е оказало поредният ход от плановете на ЗЛО. Разказа му за Плъха, за задачата, която им бе поставил — да се опитат да преодолеят сто мили на север до едно място, което нарекъл „безопасно пристанище”. Как минали през тунела, какво преживели там, за прекосяването на пустинята.

Разказа на Хорхе цялата история. Колкото повече говореше, толкова по-налудничава му се струваше тя. Ала въпреки това не спираше. Направи го с надеждата, че ЗЛО са врагове на побърканяците, както и техни.

Не спомена само Тереза — тя бе единственото, което пропусна.

— Така че ние сме специални с нещо — заключи Томас. — Иначе не биха си правили труда. Каква би била целта?

— Като стана дума за цели — отвърна Хорхе, който бе мълчал през последните десет минути, — вашата каква е?

Томас не бързаше да отговори. Това бе мигът. Единственият му шанс.

— Е? — подкани го Хорхе.

— Ако вие… ако ни помогнете, искам да кажа, ако неколцина от вас ни придружат до безопасното място…

— Е, и?

— Тогава може би и вие ще сте на сигурно… — Томас най-сетне бе стигнал момента, който бе планирал от самото начало. Надеждата, вдъхната от Плъха. — Казаха ни, че сме болни от изблика. И че ако стигнем до онова място, ще бъдем излекувани. Казаха, че имат лек. Ако ни помогнете, може би ще излекуват и вас. — Томас млъкна и погледна въпросително Хорхе.

Нещо се бе променило — почти неуловимо — в лицето на другия и в този момент Томас осъзна, че е победил. За един кратък миг мярна там проблясъка на надеждата и това бе достатъчно.

— Лек — произнесе побърканякът.

— Лек — кимна Томас, като внимаваше да не прекалява с обещанията.

Хорхе се облегна назад и скръсти ръце. Имаше замислен вид.

— Как се казваш?

Томас се изненада от въпроса. Беше сигурен, че вече му е казвал името си. Но сега не беше моментът за погрешни действия.

— Хайде, кажи си името — повтори Хорхе. — Бас държа, че си имаш такова, хермано.

— О, извинявай. Томас.

По лицето на Хорхе отново пробягна нещо — пробуден спомен? Примесен с изненада.

— Томас, значи. Томи ли ти викат? Или Том?

От последното го заболя, защото си припомни Тереза.

— Само… Томас.

— Добре, Томас. Нека те попитам нещо. Имаш ли поне някаква представа в този твой нещастен мозък какво прави избликът с хората? Приличам ли ти на болен от толкова ужасна болест?

— Не — побърза да отговори Томас.

— Не? И на двата въпроса?

— Да. Искам да кажа, не. Тоест, отговорът и на двата въпроса е „не”.

Хорхе се засмя — или по-скоро изви нагоре ъгълчетата на устните си. Томас си помисли, че може би се наслаждава на всичко това.

— Мучачо, избликът действа на стадии. Всеки жител на нашия град е болен и не съм изненадан да науча, че това важи и за вас. Някои — като мен — са едва в началото на пътя и са побърканяци само по име. Пипнах го едва преди две седмици, имах положителен резултат на карантинния контролен пункт Държавата полага непрестанни усилия да държи разделени болните от здравите. Не че се получава. И тогава видях Целия свят да потъва в дупката на кенефа. Където пратиха и мен. Аз и още неколцина новаци се бихме здравата, за да пленим тази сграда.

Думи, които накараха дъха на Томас да секне. Изведнъж си припомни за лабиринта.