Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Горе има още! — извика Томас. — Миньо, спри веднага! Те ще ни убият! Ще ни избият всичките!

Хорхе се бе изправил на крака. От крайчеца на устата му се стичаше струйка кръв. Изражението на лицето му накара Томас да замръзне. Нямаше представа на какво може да е способен такъв човек.

— Почакай! — извика му Томас. — Моля те, почакай!

Хорхе се обърна бавно към него. По въжетата се спуснаха още побърканяци и скочиха на земята. Някои от тях се претърколиха, както бе направил Хорхе, други се приземиха изправени. После всички се скупчиха зад своя водач — бяха около петнайсет на брой. Мъже и жени, няколко юноши. Всичките мръсни и облечени в дрипи. Повечето от тях мършави, с болнав вид.

Миньо най-сетне се бе отдръпнал. Положението беше много напрегнато, сякаш до няколко секунди щеше да се разрази истинско клане. Томас сложи ръка на рамото на Миньо, другата вдигна в успокоителен жест към Хорхе.

— Моля те, дай ми само минута — каза Томас. — Нищо няма да спечелиш, ти и хората ти, ако ни нападнете.

— Нищо нямало да спечелим ли? — извика Хорхе и от устата му се разлетя слюнка. — Ще спечелим и още как. Това поне ти гарантирам, хермано. — Той размаха яростно юмруци.

После завъртя леко глава, толкова леко, че почти не се забелязваше. Но веднага щом го направи, побърканяците зад него извадиха изпод парцаливите си дрехи всякакви ужасни инструменти. Ножове. Ръждясали мачетета. Почернели пики, изработени от кой знае какво. Парчета стъкло с червени петна по върховете. Едно тринайсет-четиринайсетгодишно момиче държеше нащърбена лопата.

Томас изведнъж се изпълни със смразяващата увереност, че трябва да се молят за живота си. Езерните не биха могли да победят в битка с тези хора. Нямаше начин. Това не бяха скръбници, не съществуваше някакъв вълшебен таен код, с който да ги спрат.

— Чуйте ме — заговори той, като се молеше Миньо да не направи някоя глупост. — Ние не сме някаква случайна сбирщина от сбръчканяци. Ние сме полезни. Живи, а не мъртви.

На лицето на Хорхе внезапно се появи ново изражение. Може би искрица любопитство.

— Какво е сбръчканяк? — попита той.

И тогава Томас едва не се разсмя. Все пак се радваше, че се сдържа, инак кой знае какви щяха да са последствията.

— Само аз и ти. Насаме. За десет минути. Нищо повече не искам. Ако държиш, вземи оръжие.

Хорхе се ухили, или по-скоро изсумтя развеселено.

— Извинявай, ако те обидя, хлапе, но не мисля, че ще ми е нужно. — Той се огледа бавно и после кимна. — Добре, давам ти десет минути. Вие останете тук и не изпускайте от очи тези боклуци. Извикам ли да започнете, не искам да остане и един от тях жив. — Той посочи с ръка тъмния коридор в дъното на помещението. — Десет минути — повтори.

Томас кимна. Тъй като Хорхе не помръдваше, той тръгна напред. Мислеше си, че вероятно му предстои най-важният разговор в живота.

Или може би последният.

Докато влизаше в коридора, Томас чуваше зад гърба си стъпките на Хорхе. Вътре миришеше на влага и плесен, от тавана капеше вода и звукът от пръските по някаква причина го накара да си помисли за капеща кръв.

— Продължавай напред — заръча отзад Хорхе. — Има една стая в дъното. Не забравяй обаче, че решиш ли да ми посегнеш, всички ще умрат.

Томас искаше да се обърне и да му изкрещи, но се сдържа.

— Не съм глупак. Може да оставиш за малко ролята на мъжкар.

В отговор мъжът отзад се разсмя.

След още няколко минути Томас стигна дървена врата с кръгла сребриста дръжка. Отвори я и спря, най-вече за да покаже на Хорхе, че все още има някакво достойнство. Но щом пристъпи вътре, се обърка. Беше се озовал в непрогледен мрак.

Той усети, че Хорхе пристъпва зад него, после се чу шумолене на парче плат и изведнъж помещението се озари от ярка светлина. В началото Томас замижа, после отвори леко очи, колкото да установи, че побърканякът бе дръпнал пердето от прозореца. От здрав прозорец. Отвън се виждаше ярка слънчева светлина и бетон.

— Сядай — нареди Хорхе и посочи един стол. Томас прецени, че това е добро начало — Хорхе очевидно бе решил, че наистина е за предпочитане да разговарят. Разбира се, когато срещу теб е побърканяк, не знаеш какво точно да очакваш.

Освен двата стола в стаята имаше само една маса. Томас се настани на единия стол, Хорхе зае втория и се облегна с лакти на масата. Лицето му бе безизразно, очите — втренчени и Томас.

— Говори.

Томас осъзнаваше, че трябва да обмисли внимателно това, което ще каже, но и че няма никакво време.