Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Да, сигурно. — Нют го погледна насмешливо. — Припомни ми да не те наемам за личен лекар.

— Оххх — простена Миньо, отвори очи и примижа срещу Томас. — Ей, човече. Играта ми се разказа.

— Какво е положението? — попита го Нют.

Вместо да отговори, Миньо се надигна бавно, като стенеше при всяко движение. Най-сетне успя да приседне и да се подпре на стената. Дрехите му бяха обгорели и висяха на парцали. На места кожата му бе на огромни мехури, досущ зловещи изпъкнали очи на някое извънземно. Но макар Томас да не беше лекар, знаеше, че това са рани, с които ще могат да се справят. Лицето на Миньо бе съхранено в голямата си част и дори все още имаше коса.

— Не е чак толкова зле, щом успя да седнеш — прецени Томас.

— Млъквай — скастри го Миньо. — Аз съм жилав човек. Все още мога да скоча и да ти сритам задника.

— Какво пък, ще си мълча. Само стомахът ми ще къркори.

Миньо бавно огледа налягалите.

— Колко? — попита.

Томас ги преброи. Единайсет. След всичко, през което бяха преминали, само единайсет бяха оцелели. И това включваще новото хлапе — Арис. Четиресет или петдесет обитаваха Езерото, когато Томас пристигна само преди няколко седмици Сега бяха останали единайсет.

— Единайсет.

Известно време не намери сили да заговори.

„Как може да съм бил част от ЗЛО? — запита се. — Как може да участвам във всичко това?”

Знаеше, че трябва да им разкаже за своите видения или сънища, но не намери сили да го стори.

— Само единайсет останахме — въздъхна Нют.

— Колко сме загубили в бурята? — попита Миньо безизразно, като че брояха ябълки.

— Седмина — отвърна Нют с очевидно неудоволствие в гласа. Сетне повтори по-меко: — Седем. Освен ако някои не са изтичали в друга сграда.

— Човече — въздъхна Миньо. — Как ще си пробием път със сила през този град, ако разполагаме само с единайсет души? Не бих се учудил, ако наоколо бъка от побърканяци. Хиляди. А ние дори не знаем какво можем да очакваме от тях!

Лицето на Нют се сгърчи от мъка.

— Само за това ли можеш да мислиш? Ами хората, които изгубихме? Не виждам Джак. Също и Уинстън — той и без това беше обречен. И… — огледа се — няма ги Стан и Тим. Не мислиш ли за тях?

— Ей, ей — размаха ръце Миньо. — Успокой се, братко. Не съм искал да ви бъда водач. Ти можеш да цивриш цял ден за изгубените си приятели, но това не е работа за водача. От мен се очаква да реша какво ще правим нататък.

— Ами явно затова сме ти гласували доверие — отбеляза хладно Нют. Но после тонът му се смекчи. — Както и да е. Съжалявам. Искам само…

— Да, аз също съжалявам — прекъсна го Миньо.

В този момент към тях се приближи Арис. Томас нямаше нишо против разговорът да поеме в нова посока.

— Да сте виждали някога нещо подобно на тази буря? — запита новият хлапак.

Томас поклати глава, защото Арис гледаше към него.

— Не ми изглеждаше съвсем естествена. Сигурен съм, че такива неща не се случват обичайно.

— Не забравяй какво ни каза Плъха, а и жената от автобуса — напомни Миньо. — Има слънчеви изригвания и целият свят е изгорял като пъкъл. Климатът е полудял, защо да не стават подобни бури? Ако питаш мен, може да се изправим и срещу по-страшни неща.

— Не ми се мисли за това — въздъхна Арис.

— Разбирам те.

Нют посочи строшения прозорец отсреща.

— Тази поне отмина. Най-добре да помислим какво ще правим сега.

— Видя ли? — ухили се Миньо. — И ти си също толкова коравосърдечен, колкото и аз. Така трябва.

Томас си спомни за побърканяците, които бяха видели зад решетките в спалното. Бяха като зомбита, липсваха им само смъртните актове, за да бъдат официално обявени за мъртъвци.

— Да, време е да решаваме, преди да са се появили онези луди нещастници. И все пак, първо трябва да похапнем. Все още имаме малко храна.

— Храна?

Томас вдигна изненадано глава — гласът бе дошъл отгоре. Останалите последваха примера му. Едно лице надзърташе от Дупката на третия етаж — лице на млад мъж с южняшки черти. Очите му бяха ококорени и Томас предположи, че е от напрежение или учудване.

— Кой си ти? — извика Миньо.

После, за изненада на Томас и останалите, мъжът скочи през назъбения отвор в тавана и полетя към тях. В последния миг се сви на топка, претърколи се и се изправи на крака.

— Казвам се Хорхе — представи се той и разпери ръце като акробат, очакващ овации. — Аз съм побърканякът, който владее това място.

За един кратък миг Томас се усъмни, че непознатият наистина съществува. Появата му бе толкова неочаквана, а думите му — странни, дори глуповати. И въпреки това не изглеждаше толкова луд, колкото другите, макар вече да бе признал, че е побърканяк.