Джеймс Дашнър - В обгорените земи

В ушите му ечеше непрестанен звън, равномерно, пронизително бръмчене, сякаш някой го пробождаше с иглички в тъпанчетата. Вятърът се опитваше да разкъса дрехите му, мракът наоколо бе като в тъмна нощ, озаряван единствено от честите светкавици. И тогава зърна една картина — ужасен образ, който изглеждаше още по-зловещ на трепкащата светлина.

Беше Джак. Лежеше в малък кратер на земята и се държеше за коляното. Нямаше нищо под него — пищял, глезен, стъпало — всичко това бе унищожено от изблик чисто електричество от небето. От огромната зейнала рана струеше кръв и превръщаше пръста в лепкава червеникава глина. Дрехите му бяха обгорени, тялото му — покрито с черна пепел. Нямаше и помен от коса. И очните му ябълки бяха…

Томас се завъртя и тупна на земята, закашля се и внезапно повърна. Нищо не можеше да направи за Джак. Нищичко. Но нещастникът все още бе жив. Томас се засрами от мисълта, но бе доволен, че поне не чува писъците му. Не знаеше дали би могъл да ги понесе.

Някой го сграбчи за ръката и го дръпна. Миньо. Каза нещо и Томас се опита да го прочете по устните му. „Трябва да вървим. Нищо не може да се направи.”

„Джак — повтаряше си Томас. — О, божичко, Джак”.

Той се олюля, все още превит на две от отвратителните спазми в стомаха, и се затича неуверено след Миньо. Мярна някакви сенки да се движат вляво, вероятно бяха други езерни, но не можа да ги различи ясно. Беше твърде тъмно, за да се вижда надалече. Очевидно другите бяха изгубили надежда да поддържат реда и сега просто тичаха презглава.

Вятър. Експлозии от светлина. Вятър. Задушаващ прах. Вятър. Звънтене в ушите, болка. Вятър. Той не спираше, впил поглед в гърба на Миньо, който бе на няколко крачки пред него. Не го беше грижа за Джак. Нито за когото и да било от другите. Хаосът около него сякаш изсмукваше и последната следа от съчувствие и го превръщаше в животно. Единственото, което го интересуваше, бе да оцелее, да достигне онази сграда и да влезе вътре. Жив. Да преживее още един ден.

Пронизително бяла светкавица избухна пред него и отново го запокити встрани. Още докато летеше, прониза го нова мисъл. Експлозията бе станала на мястото, където трябваше да е Миньо. Томас се приземи с болезнен удар на земята, надигна се и отново се втурна напред, като се оглеждаше със замъглен поглед. И тогава зърна пламъци.

Бяха му необходими няколко секунди, за да осъзнае какво вижда. Миньо. Дрехите му горяха, разпалвани от вятъра.

Томас се хвърли с вик, който раздра гърлото му, и тупна на земята до своя приятел. Зарови пръсти в меката почва, започна да копае и да хвърля пръст върху Миньо, като действаше с трескава бързина. Миньо му помогна, като се завъргаля, удряйки тялото си с ръце.

След броени секунди огънят бе потушен, оставяйки след себе си овъглени дрехи и огромни рани от изгаряне. Томас знаеше, че нямат време за губене, затова сграбчи водача за раменете и му помогна да стане.

— Хайде! — извика, ала думите му бяха само безпомощни пулсации в гърлото.

Миньо се закашля с изкривено от болка лице, но кимна и обгърна с ръце врата на Томас. Двамата продължиха, подтичвайки към сградата, като Томас пое върху себе си по-голямата част от тежестта.

Около тях светкавиците продължаваха да се сипят като огнени стрели. Томас усещаше беззвучното сътресение на експлозиите, които сякаш раздираха главата му отвътре. На няколко пъти видя мълнии да попадат върху самата сграда, пращайки дъжд от натрошени тухли и стъкло на улицата долу.

Мракът започна да приема нов оттенък, сега вече бе сивкаво-кафяв, и Томас осъзна, че вероятно буреносните облаци са се сгъстили още над земята, избутвайки от пътя си прашната завеса. Вятърът поотслабна, но светкавиците падаха по-често.

Вляво и вдясно мярна още езерни, които тичаха в същата посока. Стори му се, че са по-малко, но все още не виждаше достатъчно добре, за да е сигурен. Зърна Нют, после и Пържитиган. И Арис. Всички изглеждаха толкова ужасени, колкото се чувстваше и той, вперили поглед в тяхната цел, до която вече не оставаше много.

Миньо внезапно се спъна и падна, изскубвайки се от прегръдката му. Томас спря, наведе се, вдигна обгореното момче и отново преметна ръката му през рамо. След това го подхвана през кръста и го задърпа със себе си. Над главите им се изви ослепителна светкавица, която се заби в земята зад тях. Томас не се обърна и продължи напред. Един езерен падна вляво от тях, не можа да различи кой е, нито чу виковете му. Друго момче тупна вдясно, но се изправи. Нова експлозия от светлина отпред и вляво. Друга — вдясно. Още една. Томас спря и премигна замаяно. После отново хукна напред, като теглеще Миньо със себе си.