Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Нуждаеше се отчаяно от сън. Въпреки нарастващия рев на вятъра той най-сетне се унесе и отново заспа, но този път, за щастие, без да сънува.

Събуди се още с пукването на зората. Плътен слой от облаци закриваше небето. Така обаче пустинята наоколо изглеждаше още по-страховита. Градът бе съвсем близо, само на няколко часа път. Сградите наистина бяха високи, някои от тях дори се губеха в мъглата. Натрошените стъкла на прозорците бяха като щърбави зъби в усти, разтворени да захапят каквото им донесе бурният вятър.

Вятърът продължаваше да хвърля пясък в лицето му. Томас потърка чело и избърса полепналия прахоляк.

Повечето от останалите езерни вече бяха станали и разговаряха помежду си, но не можеше да ги чуе заради ревящия вятър.

Миньо забеляза, че се е събудил, и се надвеси над него.

— Време беше да станеш! — извика той.

Томас изчопли коричките от очите си и се надигна.

— Откъде се взе всичко това? — изкрещя с цяло гърло, за да надвика рева на вятъра. — Мислех, че сме насред пустинята!

Миньо погледна към носещите се по небето сивкави облаци, после се наведе и доближи устни до ухото му.

— Предполагам, че и в пустинята понякога вали дъжд. Побързай със закуската, трябва да тръгваме. Може би ще успеем да стигнем там, преди да завали.

— Ами ако заварим тълпа кръвожадни побърканяци?

— Тогава ще се бием с тях! — Миньо намръщи обезпокоено чело. — Какво друго ни остава? Припасите ни са на привършване.

Томас знаеше, че Миньо има право. Но пък щом успяха да се преборят със скръбниците в лабиринта, щяха да се справят и с онези лунатици.

— Добре. Хапвам набързо и потегляме.

След няколко минути момчетата отново поеха към града под надвисналото оловносиво небе.

Бяха само на няколко мили от сградите, когато се натъкнаха на старец, проснат по гръб на пясъка и загърнат в парцаливи одеяла. Джак пръв го забеляза. Томас и останалите момчета го наобиколиха.

Томас го разглеждаше със свито сърце. Старецът трябва да беше най-малко на сто години — или поне изглеждаше така заради продължителното излагане на вятъра и слънцето. Сбръчкано, потъмняло лице. Гола, покрита с белези и тъмни петна глава. Почти черна кожа.

Беше жив, дишаше дълбоко, ала втренченият му в небето поглед изглеждаше пуст. Сякаш очакваше някакъв незнаен бог да се спусне отгоре и да сложи край на окаяния му живот. С нищо не показа, че е забелязал приближилите се езерни.

— Ей, старче! Какво търсиш тук? — попита Миньо.

Томас го избута, коленичи до стареца и размаха ръка пред очите му. Нищо. Нито премигване, нито движение. Едва след като дръпна ръка, старецът бавно затвори очи и сетне отново повдигна клепачи.

— Господине? — повика го Томас. — Ей, вие, уважаеми? — думите прозвучаха странно, сякаш бяха изплували от забравеното минало. Със сигурност не ги бе използвал, откакто го пратиха в лабиринта. — Чувате ли ме? Можете ли да говорите?

Мъжът премигна отново, но не издаде и звук.

— Този човек ще е златна мина, ако можем да го накараме да ни разкаже за града — обади се Нют. — Изглежда безвреден и вероятно знае какво ни чака, като стигнем там.

Томас въздъхна.

— Да, но ми се струва, че нито ни чува, нито е в състояние да отговори.

— Продължавай да опитваш — посъветва го Миньо. — Томас, обявявам те за нашия посланик. Установи връзка с този тип и го помоли да ти разкаже за хубавите стари дни.

Томас искаше да отвърне с шега, но не му хрумна нищо забавно.

— Добре — рече той и се наведе право пред очите на стареца. — Господине? Нуждаем се от вашата помощ! — Притесняваше се, че трябва да крещи, и не знаеше дали старецът няма да го възприеме погрешно. Но нямаше избор. Вятърът непрестанно се усилваше. — Бихте ли ни казали дали е безопасно да влезем в града? Можем да ви отнесем там. Господине! Господине!

Очите на стареца гледаха край него, горе в небето, но внезапно бавно се преместиха, сякаш го търсеха. В тях се появи нещо като съзнание, както тъмна течност изпълва чаша. Той разтвори устни и се закашля отпаднало.

Томас се обнадежди.

— Името ми е Томас. Тези момчета са мои приятели. От няколко дни вървим през пустинята и имаме нужда от вода и храна. Какво ще ни…

Мъжът премигна и на лицето му се изписа уплаха.

— Успокойте се, нищо няма да ви сторим — побърза да вметне Томас. — Ние сме… ние сме добри хора. Но наистина се нуждаем от…

Старецът внезапно измъкна дясната си ръка изпод завивките и сграбчи с неочаквана сила Томас за китката. Момчето извика от изненада и направи опит да се освободи, но не успя. Беше втрещен от силата на стареца. Взе едно, че го стискаха окови.