Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Извинявай — прошепна Томас. — Беше доста болезнено.

Най-сетне и другите езерни ги застигнаха и приседнаха наоколо да си поемат дъх и да чуят за какво разговарят Томас и Миньо.

— Болезнено? — попита Миньо. — Кого видя там? Какво ти казаха?

Томас знаеше, че няма избор — това не беше нещо, което Можеше да държи в тайна от останалите.

— Видях… там беше… Тереза.

Очакваше възклицания, викове, дори обвинения, че ги лъже. Но в последвалата тишина се чуваха слабите пориви на вятъра над безжизнената земя.

— Какво? — погледна го Миньо. — Сериозно ли говориш?

Томас кимна, загледан в един триъгълен камък на земята.

През последните няколко минути се бе развиделило.

— И я остави там? — изненада се Миньо. — Човече, започни да говориш и ни кажи какво е станало.

Колкото и да го болеше от спомена за случилото се, Томас им разказа цялата история. Как я е видял, разтреперана и изплашена — почти като Гали малко преди да убие Чък, — за предупреждението, което му бе отправила. Разказа всичко, единственото, което спести, бе целувката.

— Брей — възкликна уморено Миньо и в тази дума се съдържаше цялата му оценка.

Изминаха няколко минути. Вятърът продължаваше да свисти над земята, вдигайки яркооранжев прахоляк. Никой не наруши мълчанието. Томас чуваше подсмърчания, въздишки и кашлици. През нощта градът се бе приближил и високите му постройки се издигаха към безоблачното пурпурно небе. След ден или два щяха да стигнат до него.

— Това беше клопка — рече той накрая. — Не зная какво щеше да се случи и колцина от нас щяха да загинат. Може би всички. Но по очите й разбрах — когато за кратко се освободи от това, което я държеше в плен, — че няма никаква надежда. Тя ни спаси, но предполагам, че за нея… — Той преглътна мъчително. — Предполагам, че ще я накарат да плати за това.

Миньо го стисна за рамото.

— Човече, ако онези сбръчканяци от ЗЛО я искаха мъртва, отдавна щеше да гние под камъните. Тя е жилава като всички останали, може би дори повече. Ще се справи.

Томас си пое дълбоко въздух. Почувства се по-добре. Странно, но наистина беше по-добре. Миньо беше прав.

— Така е. Не съм сигурен откъде, но го зная.

Миньо се изправи.

— Трябва да спрем за няколко часа да поспим. Но благодарение на теб — той тупна още веднъж Томас по рамото — прекосихме по-голямата част от пътя преди слънцето да е изгряло.

Оказа се, че слънцето не попречи на Томас да се унесе в сън. Малко след като се зави презглава, той забрави за него — и за всички останали неприятности.

Миньо ги остави да спят почти четири часа. Не че се наложи да ги разбужда. Горещината от издигащото се в небето слънце скоро стана непоносима и момчетата сами се надигнаха. По времето, когато Томас стана, похапна набързо и метна вързопа на рамо, наметалото му бе подгизнало от пот. Въздухът наоколо бе изпълнен с миризмата на немити тела. Душовете в спалното помещение му се струваха като недостижима мечта.

Езерните останаха смълчани и мрачни, докато се приготвяха за пътуването. Колкото повече мислеше Томас, толкова по-ясно му ставаше, че няма нищо, за което да се радват. Първо, това необяснимо любопитство да разберат какво има в града. И второ, надеждата, че Тереза е жива и не е в опасност. Може би и тя бе преминала през някой от онези равнотранспорти и бе някъде пред тях. Например в града. Томас почувства слаба надежда.

— Да тръгваме — подкани Миньо. Веднага след това потеглиха на път.

Отново крачеха през суха и безжизнена земя. Томас знаеше, че както той, така и останалите вече нямат сили да тичат, докато слънцето господства в небето. А дори и да се затичаха, не разполагаха с достатъчно вода, за да поддържат по-високо темпо.

Ето защо вървяха, нахлузили качулки на главите си. Колкото повече намаляваха припасите, толкова повече плат имаха, за да се крият от слънцето, и все по-малко езерни крачеха по двойки. Томас бе един от първите, които останаха сами, вероятно защото никой не искаше да разговаря с него за Тереза. Не че имаше нещо против — усамотението за момента бе за предпочитане.

И така, те крачеха напред. Спираха за кратко, колкото да пийнат вода или да похапнат. Вървяха отново. Горещината бе като сух океан, през който трябваше да плуват. Вятърът, който се усили, носеше със себе си облаци прах и почти не разхлаждаше потните им тела. Той караше чаршафените наметала да плющят и затрудняваше движението. Томас не спираше да кашля и да чисти коричките, образували се в крайчеца на очите му. От всичко най-много го измъчваше непрестанната жажда. Ако нямаше прясна вода в града, когато стигнат там…