Джеймс Дашнър - В обгорените земи

От напрежение Томас усети, че започва да го боли глава.

Непрестанно се питаше какво ли може да е предназначението на тази група Б и по какъв начин Арис замества Тереза в нейната роля. Фактът, че в края на краищата вместо него загина Чък, бе единственото съществено различие. Дали целта на изследователите от ЗЛО бе да се предизвика конфликт, или да се провокират определени реакции?

— Всичко това е много странно, нали? — подхвърли Арис, след като остави Томас да обмисли известно време цялата тази история.

— Не зная дали това е най-точната дума. Но наистина е чудно как тези две групи са преминали през успоредно провеждан експеримент. Или тест, изпитания, наречи го както щеш. Защото, ако са наблюдавали реакциите ни, предполагам, че е логично да ни прекарат през едни и същи трудности. Странна работа.

Томас тъкмо бе млъкнал, когато момичето в мрака нададе още по-силен вик, който предизвика нова вълна на ужас в душата му.

— Мисля, че знам — рече Арис. Томас не беше сигурен дали е чул правилно.

— Какво?

— Защо групите са били две. Защо са две.

— Така ли? Ами кажи ми.

— Всъщност — поде малко колебливо Арис, — имам две теории. Едната е, че тези хора от ЗЛО, които и да са, се опитват да пресеят най-добрите от двете групи, за да ги използват за каквото им е нужно. Може би дори да ни кръстосат или нещо подобно.

— Какво? — Томас бе толкова изненадан, че забрави напълно крещящото момиче. — Да ни кръстосват? Я стига.

— Нима се съмняваш, след всичко, което преживя в лабиринта и през последните дни?

— Имаш право — призна замислено Томас. — Добре, а каква е другата теория?

— Тя е в противоположна посока. Вместо да очакват оцелели от двете групи вероятно искат само едната да стигне до края. Така че или подбират оцелели от момчетата или момичетата, или цяла една група. И в двата случая това е единственото обяснение, което ми хрумва.

Преди да отговори, Томас доста дълго обмисля чутото.

— Но какво ще кажеш за онова, което ни разправяше Плъха? Че подлагат на изпитание реакциите ни, създават нещо като схема? Може би това е експеримент? Може би очакват от нас да оцелеем? Може би изучават мозъците ни и нашите реакции, гените и прочее? И когато приключат, ние ще сме мъртви, а те ще разполагат с огромна информация.

— Хм — изпръхтя Арис. — Възможно е. Питам се защо са поставили по един представител на противоположния пол във всяка група.

— Може би, за да видят какви проблеми или кавги ще възникнат? Да изучат реакциите на хората в по-особена среда. — Томас едва не се разсмя. — Как спокойно го обсъждаме — сякаш се чудим къде да спрем, за да пуснем по едно цопло.

Арис се разсмя, суховат кикот, от който на Томас му стана по-добре.

— Човече, не го казвай. От един час се стискам.

Сега вече и Томас се изхили, а някъде наблизо Миньо се провикна да спрат за кратко, сякаш бе дочул разговора им.

— Време за клякане — разпореди той. — Пуснете по едно цопло и действайте бързо, без да се раздалечавате. След петнайсетина минути ще спрем за по-дълга почивка. Зная, че вие, сбръчканяци такива, не можете да издържите на темпото на бегачи като мен и Томас.

Томас спря и се огледа. Не се нуждаеше от указания как да се възползва от краткия престой. В този миг нещо привлече вниманието му. Беше тъмно очертание на стотина крачки пред тях, в посоката, която следваха. Правоъгълна сянка на фона на сиянието на града. Зачуди се как досега не я бе забелязал.

— Ей! — извика той и посочи с ръка. — Това там ми прилича на някаква сграда. Виждате ли я?

— Да, виждам я — отвърна Миньо и се приближи до него. — Чудя се какво ли е.

Преди Томас да отговори, се случиха едновременно две неща.

Първо, смразяващите викове на момичето секнаха толкова рязко, сякаш някой бе затворил врата. А после, появявайки се от мрака, към тях се приближи девойка с дълга коса, която се спускаше по гърба й като черно наметало.

Първият порив на Томас бе да й извика. Надеждата, че това там е тя, че го чака.

„Тереза?”

Нищо.

„Тереза? Тереза!”

Отново нищо. Празнотата, останала след напускането й, все още бе там. Но… дали все пак не беше тя? Може би. Може би нещо бе станало със способността й да общува с него.

Момичето бе спряло недалеч от тъмната сграда. Въпреки че бе скрита в мрака, нещо в позата й подсказваше, че е обърната към тях и че стои, скръстила ръце.

— Мислиш ли, че това е Тереза? — попита Нют, сякаш прочел мислите на Томас.

Томас кимна и после се огледа, сякаш да провери кой може да е забелязал жеста му.