Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Знаете ли на какво ми напомня това? — попита Миньо с шепот, в който се прокрадваше страх.

Томас знаеше.

— Бен. Алби. За тях говориш, нали? Крясъците след ужилването на скръбниците.

— Позна.

— Не, не, не — размаха ръце Пържитиган. — Не ми казвайте, че пак ще се срещнем с тези гадници. Не мога да го понеса.

— Съмнявам се — обади се Нют, който вървеше вляво от Арис. — Помните ли как се надуваше кожата им? Ако пълзят в тази жега и в прахоляка, ще се превърнат в огромни прашни топки.

— Хм — изсумтя Томас. — Ако ЗЛО могат да създадат скръбниците, какво им пречи да измислят нещо от тоя род, което да се приспособи тук? Не забравяйте предупрежденията на онзи тип.

— Томас, ама и теб те бива да разведряваш обстановката — намуси се Пържитиган.

— Просто говоря това, което мисля.

— Зная. Но не ме успокоява.

— Какво ще правим сега? — попита Томас.

— Мисля, че е време за кратка почивка — предложи Миньо. — Ще спрем, ще пийнем вода. Може дори да подремнем няколко часа преди зазоряване.

— А онази луда дама, дето крещи с цяло гърло? — попита Пържитиган.

— Тя е достатъчно заета с проблемите си.

Тези думи ужасиха Томас. Може би и другите се почувстваха по същия начин, защото никой не проговори, докато вадеха храната от вързопите и после насядаха да заситят глада си.

— Човече, ще ми се да млъкне — рече Арис, навярно за пети път откакто мракът съвсем се бе сгъстил. Нещастното момиче, скрито някъде там, сякаш се приближаваше бавно и продължаваше да оглася околността с воплите си.

Вечерята премина в мълчание, размениха няколко думи за променливите, за които бе споменал Плъха, и как трябва да реагират на тях. За изработването на „схема”, за моделите на „гибелната зона”. Никой не знаеше какво може да означават тези неща и затова само подмятаха разни идеи. Странно, помисли си Томас. Сега вече бяха наясно, че всичко това е изпитание, на което ги подлагат от ЗЛО. Би трябвало да се държат различно, след като го осъзнаваха, но те продължаваха напред, надявайки се някъде там да се сдобият с нужния лек.

Мина известно време, преди краката да спрат да го болят, когато Миньо ги вдигна отново да вървят. Луната в небето едва се виждаше и сиянието й не бе много по-ярко от това на звездите. Но не им трябваше повече, за да се придвижват през тази равна и пустинна местност. Освен това виждаха трепкащите светлини на града. Вероятно бяха огньове. В това имаше логика — откъде ще се вземе електричество в тези пущинаци?

Не знаеше точно как стана, но изведнъж постройките, към които тичаха, се приближиха доста бързо. Бяха повече, отколкото Томас предполагаше в началото. И по-високи. Подредени в редове, съвсем като в нормален град. Нищо чудно това да бе някое доста голямо селище, по-точно останките му след поразяването на този район. Дали слънчевите изригвания наистина можеха да предизвикват подобни поражения? Или бе станало след това?

До Томас крачеше Арис и той реши отново да го заговори.

— Разкажи ми за вашия лабиринт.

Арис дишаше равномерно, също като него бе в добра форма.

— За нашия лабиринт? Какво означава това?

— Ами ти така и не сподели с нас подробности. Как беше там? Колко време изкара? Как се измъкнахте?

Стъпките на Арис хрущяха в пясъка.

— Разговарях с някои от твоите приятели и смятам, че е било почти същото. Само че имаше момичета вместо момчета. Някои от тях бяха прекарали там две години, други месеци или седмици. После дошла Рейчъл, на следващия ден аз, в кома. Почти не помня нищо от дните след това, беше истинска лудница.

Той продължи с разказа, който в голяма степен повтаряше случилото се с Томас и езерните. Направо не беше за вярване.

Арис излязъл от кома, произнесъл нещо за края, стените престанали да се затварят през нощта, било прекъснато и снабдяването през Кутията и така нататък до момента на бягството. Почти същото като при тях, само по-малко момичета загинали — Томас не беше учуден, ако са били жилави като Тереза.

В края на краищата Арис и групата му се озовали в последното помещение и едно момиче на име Бет — която изчезнала няколко дни по-рано, също като Гали — убила Рейчъл точно преди да се появят спасителите и да ги измъкнат навън. После ги откарали там, където езерните откриха Арис — в стаята, предназначена за Тереза.

Ако това изобщо се беше случило. Кой би могъл да е сигурен след всичко, на което бяха станали свидетели през последните дни. Без да се споменават тухлените зидове и смяната на табелката пред вратата на Арис.