Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Нямам представа — рече той.

— Дали това е момичето, което крещеше? — попита Пържитиган. — Появи се точно когато гласът притихна.

— Със същия успех може да е и тази, която е изтезавала жертвата — изсумтя Миньо. — Вероятно я е убила, за да я отърве от мъките, когато ни е видяла да идваме. — После той внезапно плесна с ръце. — Е, добре, кой иска да се запознае с тази мила млада жена?

Томас се зачуди как Миньо може да е толкова лекомислен в такъв момент.

— Аз ще го направя — обяви той, малко по-силно, отколкото бе нужно. Не искаше да си проличи, че се надява това да е Тереза.

— Майтапих се, сбръчканяко — рече Миньо. — Ще идем всички. Може да крие зад себе си цяла армия побъркани момичета нинджи.

— Побъркани момичета нинджи? — повтори Нют, който явно също бе изненадан от поведението на Миньо.

— Ами да. Да вървим! — Миньо пое напред.

— Не! — извика Томас, подтикван от някакъв внезапен импулс. — Недей — продължи по-тихо. — Вие останете тук. Аз ще ида при нея. Може да е някаква клопка. Ще бъде глупаво да се натикаме всички в нея.

— Няма ли да е глупаво, ако ти се натикаш? — вдигна вежди Миньо.

— Е, не може всички да рискуваме, преди да проверим. Аз ще ида. Ако нещо се случи, ще повикам за помощ.

— Добре де — въздъхна Миньо. — Тръгвай. Нашият малък храбрец. — Той тупна Томас по рамото

— Това наистина е глупаво — рече Нют. — Аз ще ида с него.

— Не! — подскочи за втори път Томас. — Оставете на мен. Нещо ми подсказва, че трябва да бъдем внимателни. Ако проплача като малко дете, елате да ме спасявате. — За да прекъсне спора, той пое забързано към момичето и сградата.

Обувките му стържеха по камъните и пясъка. Долавяше миризмата на пустиня, примесена с далечния мирис на нещо горящо, и докато разглеждаше силуета на момичето на фона на сградата, изведнъж осъзна, че вече е сигурен. Може би беше заради позата или заради начина, по който си държеше главата. Или как бе скръстила ръце. Но той знаеше.

Това бе тя. Беше Тереза.

Когато стигна само на няколко метра от нея и вече се надяваше да разгледа лицето й, тя се завъртя и влезе през отворената врата в малката постройка. Сградата беше правоъгълна, със скосен от едната страна покрив. Доколкото можеше да се види, нямаше прозорци. Големи черни кубове висяха от ъглите на покрива — приличаха на високоговорители. Може би виковете, които бяха чували от известно време, са били изпускани през тях за заблуда. Това би обяснило защо ги чуваха от толкова далече.

Масивната дървена врата зееше широко отворена. Вътре бе още по-тъмно.

Томас продължи към вратата. Докато прекрачваше прага, си помисли, че постъпката му е глупава и безотговорна. Но това беше тя. Каквото и да се случи, каквото и да е обяснението за нейното изчезване и отказа й да разговаря мислено с него, той знаеше, че тя няма да му стори нищо лошо. Беше сигурен.

Вътре бе осезаемо по-студено и влажно. Всъщност бе дори приятно. На три крачки по-нататък той спря и се ослуша в тъмнината. Чуваше дишането й.

— Тереза? — извика на глас. — Тереза, какво има?

Тя не отговори, само си пое рязко въздух, сякаш плачеше, ала се опитваше да го скрие от него.

— Тереза, моля те. Не зная какво е станало, нито какво са ти сторили, но ето ме тук. Това е лудост. Просто ми отговори…

Той млъкна, заслепен от ярката светлина, която скоро след това се смали до пламък. Томас протегна инстинктивно ръка. Пламъкът се спусна към поставената на масата свещ. Разпали фитила, сетне ръката, която го държеше, помаха, за да го угаси. Томас вдигна глава и най-сетне я видя. Видя, че е бил прав от самото начало. Но радостта от срещата бе прокудена от объркване и болка.

Очакваше лицето й да е изцапано като на всеки от тях, прекарал известно време в пустинята. Но то бе чисто. Очакваше косата й да е полепнала и мазна. Но вместо това тя носеше чисти дрехи, а пухкавата й коса се спускаше по раменете.

Нищо не скриваше бледите й ръце и лице. Беше по-хубава отколкото, когато я видя в лабиринта, дори от спомените, които се бяха пробудили за кратко в съзнанието му по време на Промяната.

Но очите й бяха пълни със сълзи, долната й устна трепереше от страх, а ръцете й не можеха да си намерят място. От погледа й разбра, че го е познала, не беше го забравила, но в очите й освен това се спотайваха болка и ужас.

— Тереза — прошепна той. — Какво има?

Тя не отговори, само премести поглед към масата и после пак към него. По бузите й се търкулнаха две сълзи. Устните й продължаваха да треперят, гърдите й се повдигнаха рязко и тя изхлипа.