Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Дори и да го нямате, скоро ще се прояви. Същото е и с другата група. Тази, която трябва да ви избие.

После двамата непознати се обърнаха и хукнаха обратно към града, оставяйки момчетата в объркано мълчание. Не след дълго силуетите им се скриха зад завесата от нагорещен въздух и прах.

— Другата група? — повтори някой. Може би беше Пържитиган. Томас бе твърде смутен от чутото, за да обърне внимание кой е бил.

— Чудя се дали нямат предвид моята група? — промърмори Арис. Томас го погледна.

— Група Б? — попита той. — Смяташ ли, че вече са стигнали града?

— Че на кого му пука? — намеси се Миньо. — Говорят тези неща, за да ни отвлекат вниманието. Например от въпроса за болестта.

Томас неволно докосна татуировката на шията си. Думите, написани там, го плашеха.

— Може би тя нямаше предвид всички нас. — Той посочи с пръст надписа. — Може би е говорила само за мен. Не видях накъде гледа.

— Че откъде ще знае кой си? — възрази Миньо. — Всъщност, наистина няма значение. Ако някой ще се опита да убие теб или мен, вероятно накрая ще се разправи и с останалите. Нали така?

— Толкова си мил — подсмихна се Пържитиган. — Върви с Томас и сподели съдбата му. Аз мисля да се измъкна в друга посока и да продължа да си живуркам с гузна съвест. — По погледа му личеше, че се шегува, но Томас заподозря, че дълбоко в себе си вероятно храни подобна мисъл.

— Е, какво ще правим сега? — попита Джак. Беше преметнал ръката на Уинстън през рамото си и го прикрепяше. За щастие, наметалото криеше ужасните рани на главата на нещастника.

— Какво мислиш? — обърна се Нют към Миньо.

Миньо завъртя очи.

— Продължаваме напред, ето какво. Вижте, нямаме кой знае какъв избор. Ако не стигнем града, ще пукнем тук от жега и жажда. Ако се доберем до него, ще си намерим заслон и може би храна и вода. А пък побърканяцате да правят каквото искат.

— Ами група Б? — попита Томас и отново погледна към Арис. — Или за когото говореха. Ако наистина искат да ни убият? Нямаме никакво оръжие.

— Имаме — сви демонстративно мускули Миньо. — Ако тези момичета са убили приятелката на Арис, заслужават съдбата, която ги чака. Но мисля, че ще си плюят на петите.

— Ако са въоръжени? — продължаваше да упорства Томас. — Или са обучени да се бият? Ако не са те, а някакви човекоядни паяци? Или хиляди побърканяци?

— Томас… спри! — Миньо въздъхна уморено. — Защо не млъкнете всички? Край с въпросите. Освен ако не става въпрос за нещо, което наистина ни заплашва, ще ви помоля да запазите тревогите за себе си. Ясно?

Томас се усмихна, макар да не знаеше причината да му олекне. По някакъв начин думите на Миньо му бяха вдъхнали увереност и може би малко надежда. Вярно е, че трябва просто да продължават напред. Това беше.

— Така е по-добре — рече Миньо и кимна доволно. — Някой друг да иска да чишка в гащите и да плаче за мама?

Чу се сподавен кикот, но никой не заговори.

— Добре. Нют, ти води отпред, нищо че куцаш. Томас, ти си последен. Джак, вземи някой да ти помага за Уинстън. Тръгваме.

Веднага щом закрачиха към града, Томас се почувства по-добре. Вървяха бързо, от време на време подтичваха.

За щастие слънцето се спускаше все по-бързо към хоризонта. Някъде след около час сиянието му взе да намалява и гледката наоколо стана по-поносима. Не след дълго светилото се скри напълно зад хоризонта и на негово място в небето заблещукаха звезди.

Езерните продължиха да вървят, ориентирайки се по слабите светлини на града. Томас изпита облекчение, след като вече нямаше нужда да държи главата си омотана.

Малко по-късно и последните лъчи изчезнаха и над земята се спусна мрак, плътен като черна мъгла.

Малко след смрачаване Томас чу момичешки писък.

В началото не знаеше дали е наистина писък, или го ражда въображението му. Не беше никак лесно да се определи сред шумовете от движещата се група. Но това, което започна като бръмчене в главата му, скоро се превърна в съвсем ясен звук. Някъде пред тях, може би в града или по-близо, момиче си дереше гърлото в нощта.

Останалите също го чуха и скоро неволно забавиха ход. Веднага щом трополенето на крака утихна, звукът отекна по-ясно.

Приличаше на котешко мяукане. Мяукане на болна или ранена котка. Онзи тип звуци, от които косата ти настръхва и се налага да притиснеш ушите си с ръце. Имаше нещо неестествено в пищенето, нещо, което накара Томас да застине от ужас. Мракът допълваше мрачната картина. Какъвто и да бе източникът, беше съвсем близо.