Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Брей, не знаех, че те бива да определяш разстоянието — подхвърли Нют.

— Аз съм бегач, сбръчканяко. В лабиринта човек постепенно привиква с тези неща, макар мащабът там да е друг.

— Плъха не се шегуваше за слънчевите изригвания — вметна Томас. — Прилича ми на следядрена пустиня. Интересно, дали целият свят е такъв?

— Моля се да не е — въздъхна Миньо. — Сега и на едно дръвче бих се зарадвал. Или на поточе.

Колкото повече Томас гледаше към града, толкова по-близо му изглеждаше. Дори трийсет мили му се струваха твърде много. Той откъсна бавно поглед.

— Дали пък тук ще е по-различно от това, което преживяхме в лабиринта? Там бяхме затворени зад стени и имахме всичко необходимо, за да оцелеем. Май на това му казват ирония, а?

— Нещо такова — съгласи се Миньо. — Ама и ти си един философ. — Той кимна към изхода. — Хайде. Да повикаме другите сбръчканяци и да се отправяме на път. Няма смисъл да губим време.

— Може би трябва да почакаме, докато слънцето залезе — предложи Нют.

— И да се оставим на милостта на онези метални топки? Без мен.

Томас кимна.

— И аз мисля, че ще е най-добре да се размърдаме. Като гледам — до залез-слънце остават няколко часа. Ще повървим, после ще си починем, а през нощта ще гледаме да се отдалечим още. Не бива да оставаме повече тук. Миньо очевидно бе съгласен с него.

— Планът си го бива — съгласи се Нют. — Само дано, като стигнем онова градче, то не се окаже пълно с побърканяци.

Сърцето на Томас се сви при тази мисъл. Миньо се върна при отвора и се наведе над него.

— Ей, шубета такива, събирайте припасите и излизайте!

Нито един езерен не възрази срещу плана.

Когато излизаха, всеки от тях започваше да диша затруднено и се опитваше да се прикрие с импровизираното наметало. Сигурно почти всички се бяха надявали, че Плъха ги е излъгал. Че най-лошото е останало назад, в лабиринта. Ала ето че бе ударил часът да бъдат разбити и тези надежди.

Преди да поемат на път, направиха някои промени — прибраха храната и водата в половината от първоначалните вързопи, а останалия плат използваха, за да се увият още по-плътно. Получи се доста добре, дори за Джак и бедния Уинстън, и скоро след това вече вървяха по твърдата, покрита с камъни земя. Томас споделяше наметалото си с Арис и придържаше единия му край с дясната си ръка, а момчето държеше другия с лявата. Бяха се уговорили да си прехвърлят тежкия вързоп на всеки половин час. Стъпка по стъпка те скъсяваха разстоянието до града, а жегата бе толкова немилостива, че заплашваше да изсмуче силите им още преди края на деня. Известно време не разговаряха, но Томас пръв Наруши мълчанието.

— Значи преди не беше чувал за Тереза?

Арис го погледна с крайчеца на окото и Томас си даде сметка, че вероятно е доловил в гласа му укор.

— Е? Беше ли?

Арис отвърна на погледа му, но в очите му се четеше нещо като подозрителност.

— Не. Никога. Не зная коя е, нито къде се е дянала. Но поне не си я видял да умира пред теб.

Това бе удар под пояса, ала кой знае защо накара Томас да харесва Арис малко повече.

— Знам, съжалявам. — Помисли малко, преди да зададе следващите въпроси: — Колко близки бяхте? Тя как се казваше?

— Рейчъл. — Арис млъкна и Томас си помисли, че не желае повече да разговарят, но след малко продължи: — Бяхме повече от близки. Имахме стари спомени. Създадохме си нови.

Томас поклати тъжно глава. Чувстваше, че трябва да каже нещо — да предложи нещо.

— Аха. Само че аз също изгубих приятел. Той умря пред очите ми. Всеки път, когато си спомня за Чък, сякаш го преживявам отново. Ако бяха направили същото с Тереза, нямаше да могат да ме спрат. Щяха да измрат всичките.

Томас се закова на място — беше шокиран колко лесно бе произнесъл последните думи. Сякаш някой друг го бе завладял за миг и ги бе казал. Истината бе, че се чувстваше точно така.

— Какво мислиш…

Ала преди да довърши, прекъсна го викът на Пържитиган. Той сочеше нещо.

Само след миг Томас осъзна какво е развълнувало толкова силно готвача.

Далеч напред, откъм града, към тях тичаха двама души и телата им приличаха на призрачни видения сред нажежените вълни, а под краката им се вдигаха пламъчета от прах.

Томас втренчи поглед в двамата бягащи през пустинята. Останалите езерни също бяха спрели и ги гледаха. Той потрепери, нещо, което изглеждаше напълно невъзможно в тази смазваща горещина. Бе настръхнал от страх. Макар езерните да имаха преобладаващо числено превъзходство, тревогата му нарастваше.