Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Той видя, че Миньо и Нют се подават през отвора. Металната стълба под краката им се нагорещяваше все едно бе пъхната в пещ.

— Ей, човече! — провикна се Миньо с изкривено от болка лице. — Тук нещо не е наред. Имам чувството, че кожата ми се е подпалила.

— Прав е — подкрепи го Нют, който си търкаше бузите. — Не зная дали е редно да излизаме навън. Може би е по-добре да почакаме слънцето да залезе.

Неколцина от езерните нададоха недоволни възгласи, но те бяха заглушени от виковете на Уинстън:

— Ей! Ехей! Внимавайте! Внимавайте!

Томас се обърна и потърси с поглед Уинстън, който бе някъде под него. Сочеше нещо вдясно и над него и отстъпваше назад. На тавана, само на метър от главите им, от метала се бе отделила голяма сребриста капка, която бързо нарастваше. Томас я гледаше като хипнотизиран. Капката се превърна в трептяща сребриста сфера. После, преди някой да успее да реагира, се откъсна от тавана и падна.

Но вместо да се разплиска в краката им, в разрез с всякакви закони на гравитацията сферата полетя право към лицето на Уинстън. Ужасените му писъци изпълниха въздуха, докато той падаше назад и се търкаляше по стълбите.

Томас бе споходен от зловещо предчувствие, докато разблъскваше другите и бързаше надолу по стълбите. Не знаеше дали го прави, за да помогне на Уинстън, или само бе подтикван от любопитство към сребърната топка.

Най-сетне Уинстън спря, опрял гръб на едно от стъпалата, ала все още доста далече от дъното. Ярката светлина от отвора озаряваше всичко и се виждаха и най-малките подробности. Уинстън бе вдигнал ръце към лицето си и се опитваше да се освободи от сребристата течност — топката от разтопен метал вече се бе разтекла върху темето му и бе достигнала ушите. Краищата й се спускаха надолу като гъст сироп. Те бързо покриха ушите и надвиснаха от веждите.

Томас прескочи няколко стъпала наведнъж и се надвеси над Уинстън, който бе закрил очите си с ръце. Изглежда, засега успяваше да задържи напредването на течността. Но се дереше с цяло гърло и риташе с крака стената.

— Махни го от мен! — извика той, в гласа му се долавяше неистова болка. Томас едва не побягна назад. Ако това нещо увреждаше кожата…

Приличаше на много плътен сребърен гел. И се местеше с упоритостта на нещо живо. Веднага щом Уинстън повдигаше една част, доближаваща очите му, друга се опитваше да се добере до тях отстрани. Томас успя да зърне кожата под мястото, където бе преминала сребристата течност. Изглеждаше обелена, като сурово месо.

Уинстън крещеше нещо нечленоразделно. Томас си даваше сметка, че трябва да направи нещо. Времето на момчето изтичаше.

Той смъкна вързопа от рамото си и го изсипа на пода — плодове и пакети с храна се изтъркаляха по стълбите. Уви чаршафа около ръката си за защита и се наведе над Уинстън. Сграбчи през плата краищата на сребристата полутечна кора, които бяха достигнали ушите. Усети силна топлина и си помисли, че платът всеки миг може да лумне в пламъци. Подпря се с крака, стисна колкото се може по-силно кората и я дръпна нагоре.

Краищата се отделиха с отвратителен жвакащ звук, повдигнаха се на няколко сантиметра, сетне се изплъзнаха от пръстите му и се върнаха с шляпане върху ушите на Уинстън. Този път виковете му бяха още по-оглушителни, ако това изобщо бе възможно. Още неколцина езерни се доближиха с намерение да помогнат, но Томас им махна да се отдръпнат. И без това само щяха да му пречат.

— Трябва да действаме заедно! — извика той на Уинстън, решен този път да държи по-здраво. — Чуй ме! Ще го направим заедно! Опитай се да уловиш краищата и да ги повдигнеш!

Момчето не показа с нищо, че го е разбрало. Тялото му продължаваше да се гърчи и мята. Ако Томас не го бе задържал, щеше да се изтърколи надолу.

— На три! — извика му Томас. — Уинстън! Ще броя до три!

Все още никакви признаци, че го е чул. Писъци и гърчещо се тяло.

От челото на Томас се стичаше гореща пот. Мускулите на краката му бяха изопнати докрай и заплашваха да престанат да го слушат.

— Хайде, направи го! — извика той, наведе се и вкопчи пръсти в меката кора. — Едно! Две! Три!

Томас напрегна мишци и дръпна мекото покривало от главата на Уинстън. Момчето може би го бе чуло или пък имаще късмет, защото в същия миг се оттласна рязко с крака, сякащ се опитваше да си откъсне главата. Сребристият похлупак се отдели напълно. Томас не се поколеба — хвърли странното образувание надолу по стълбите, после го изпроводи с поглед.