Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Миньо ги сгълча да мълчат и да се ослушват.

Макар че беше съвсем тъмно, Томас затвори очи, съсредоточавайки се върху звуците наоколо. Ако гласът се появи отново, искаше да улови думите.

Измина по-малко от минута, преди същият хриплив глас да проговори повторно, а звукът да отекне в стените, сякаш идваше от високоговорители. Неколцина от момчетата извикаха уплашено, но и този път Томас не успя да различи някоя дума. Отвори очи, колкото да установи, че наоколо не се е променило нищо. Непрогледен мрак.

— Някой разбра ли какво казва? — провикна се Нют.

— Две-три думи — обади се Уинстън. — По средата ми се стори, че чух нещо като „върнете се”.

— Да, аз също — съгласи се друг.

Томас се опита да си припомни странния звук. Сега той съшо смяташе, че е чул тези думи. Върнете се.

— Всички да се съсредоточат и този път да слушат внимателно — предупреди ги Миньо. В тъмния коридор се възцари тишина.

Когато гласът проговори за трети път, Томас успя да улови всички думи.

— Последно предложение. Върнете се веднага и няма да бъдете нарязани.

Ако се съдеше по реакциите на хората пред него, останалите също бяха разбрали какво им казват.

— Няма да бъдем нарязани?

— Какво трябва да значи това?

— Той каза, че можем да се върнем!

— Не бива да вярваме на някакъв непознат сбръчканяк, който говори в мрака.

Томас се опитваше да не мисли колко зловещо бяха прозвучали думите. Няма да бъдете нарязани. Не му се понрави никак. Мракът само допринасяше за подсилване на посланието. Направо го подлудяваше.

— Продължавайте напред! — провикна се Миньо. — Няма да издържа още дълго. Вървете!

— Чакай малко — обади се Пържитиган. — Този тип ни предлагаше сделка. Трябва поне да я обсъдим.

— Ами да — подкрепи го друг. — Може би ще е по-добре да се върнем?

Томас поклати глава, макар да си даваше сметка, че никой не го вижда.

— Няма начин. Спомнете си какво ни каза онзи тип в голямото помещение. Че ако се върнем, ни очаква ужасяваща смърт.

— И това го прави по-важен от този, дето ни шепне в тъмнината? — попита Пържитиган. — Откъде да знаем кого да слушаме и кого да пренебрегнем?

Томас бе наясно, че въпросът е напълно резонен, но връщането назад не му изглеждаше като най-правилната възможност.

— Предполагам, че гласът е само поредното изпитание. Трябва да продължим — рече той.

Тъкмо бе казал последната дума, когато шепнещият глас отново зазвуча в мрака, този път обагрен от почти детинска ненавист:

— Всички сте мъртви. Ще бъдете нарязани. Мъртви и нарязани.

Томас усети, че космите на врата му настръхват. Предполагаше, че ще последват нови призиви за връщане, но за пореден път езерните го изненадаха. Никой не произнесе нито дума и скоро цялата група отново пое напред. Миньо се бе оказал прав, когато заяви, че всички страхливци са били отсети.

Продължиха да напредват в мрака. Въздухът бе топъл и прашен. Томас се закашля и понечи да отпие от плика с вода, но реши, че ще е твърде рисковано да го стори в мрака. Само това му оставаше, да разпилее запасите си на пода.

Напред.

Топло.

Жажда.

Тъмнина.

Продължаваха да вървят. Времето се нижеше все по-бавно.

Томас си помисли, че трябва да са изминали поне две-три мили от последното предупреждение. Къде се намираха? Под земята? В някаква масивна постройка? Плъха бе казал, че трябва да излязат на открито. Но как…

На десетина крачки пред него отекна вик.

Започна като изненадано възклицание, но постепенно премина в ужасяващ писък. Не знаеше кое е момчето, но врещеше като животно, което колят в Кървавия дом в Езерото. Томас чуваше звуците от мятащо се на земята тяло.

Той изтича инстинктивно напред, подмина неколцина езерни застинали от ужас, и се приближи към нечовешките звуци. Не знаеше защо смята, че би могъл да помогне с каквото и да било, но не се поколеба нито миг, преди да хукне в тъмнината. След дългото и потискащо вървене тялото му жадуваше за действие.

Когато се приближи, определи по звуците, че момчето лежи на пода, мята се и сякаш се бори с нещо. Томас остави внимателно вързопа с храна и дрехи и плика с вода отстрани, после се пресегна пипнешком с ръце, за да улови крак или ръка. Почувства, че другите езерни са се скупчили зад него, дочу викове и въпроси, но си наложи да не им обръща внимание.

— Ей! — извика Томас на гърчещото се момче. — Какво ти става? — Пръстите му докоснаха джинсите, после ризата, но момчето се бореше толкова силно, че беше невъзможно да го удържи.