Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Никой не спря. Вероятно беше ужасно, но нямаше с какво да помогнат.

Когато писъците утихнаха, Томас чу тропота от падането на металната топка на пода. После тя се изтърколи настрани и се блъсна в стената.

Томас продължи напред. Не забави крачка нито за миг.

Сърцето му туптеше от лудешкия бяг, гърдите го боляха, дъхът излизаше от устата му на неравни пресекулки. Беше изгубил представа за времето, не знаеше нито колко са изминали, нито колко им остава. Но когато Миньо се провикна всички да спрат, облекчението, което почувства, бе невероятно.

Тъмнината се изпълни с шумно дишане, замириса на топъл човешки дъх. Пържитиган бе първият, който се възстанови достатъчно, че да заговори:

— Защо спряхме?

— Защото едва не си строших пищялите в нещо! — отвърна Миньо. — Мисля, че е стълба.

Томас почувства слаба надежда. Но се бе научил да не се поддава на подобни настроения.

— Ами да се изкачваме тогава! — извика почти радостно Пържитиган.

— Смяташ ли? — попита Миньо. — Пържитиган, какво ли щяхме да правим без теб? Сериозно.

Томас чу тежкия тропот на стъпки, докато Миньо се изкачваше забързано по стъпалата — изглежда, бяха направени от метал. Само след секунди го последваха други стъпки, сетне още едни.

Когато дойде ред на Томас, той се спъна и падна, удряйки коляно във второто стъпало. Разпери ръце да се подпре и едва не изпусна плика с вода. Сетне го споходи мисълта, че металното съоръжение може да го атакува, и тази мисъл го пришпори да продължи нагоре.

Горе отекна метален звън, по-басов от този на трополящите крака, ала все пак метален.

— Ох! — извика Миньо. Последваха пъшкане и стенания, докато и останалите езерни се блъскаха едни в други.

— Какво стана? — попита Нют.

— Удари ли се в нещо? — добави задъхано Томас.

Миньо отвърна раздразнено:

— Стигнахме догоре — ето какво стана. Ударих се в тавана и няма накъде… — Той млъкна и Томас го чу да шари с ръце по стените и тавана. — Чакайте, мисля, че намерих…

Чу се прищракване и после светът около Томас сякаш избухна в ярки пламъци. Той извика и прикри очите си с ръка — отгоре бе бликнала заслепяваща светлина. Дори със затворени очи и засенчил лицето си с ръка, Томас пак изпитваше остра болка. Ярко оранжево сияние проникваше през дланта му и заедно с него отгоре нахлуваше гореща вълна.

Томас долови стържене, после дрънчене и тъмнината се върна. Той отпусна уморено ръце, ала пред очите му продължаваха да танцуват ярки петна.

— Проклет да съм — промърмори Миньо. — Изглежда, намерихме изхода, но имам чувството, че води право на слънцето. Човече, не бях виждал толкова ярка светлина! И такава горещина.

— Да открехнем малко, докато ни привикнат очите — предложи Нют. Томас го чу да се качва по стълбите. — Ето ти ризата ми, пъхни я под капака. Всички да затворят очи!

Томас изпълни нареждането и закри очите си с ръка. Оранжевото сияние се върна, но след около минута вече можеше да отвори очи. Наложи се да примижи и въпреки това виждаше безброй светлинки. Ала беше почти поносимо. След още няколко минути привикна съвсем.

Сега вече видя, че се намира на двайсетина стъпала под мястото, където Миньо и Нют се бяха привели. Над тях в тавана имаше капак. Три светещи линии очертаваха страните му. Всичко около тях — стените, стълбите, самият капак — беше изработено от сивкав метал. Томас се обърна и погледна в посоката, от която бяха дошли — стълбището се губеше в мрака зад тях. Бяха се изкачили далеч по-високо, отколкото си представяше.

— Как сте с очите? — попита Миньо. — Моите са като печено на скара желе.

Томас се чувстваше по същия начин. Очите му горяха и сърбяха и от тях не спираха да текат сълзи. Езерните наоколо търкаха своите.

— Какво има отвън? — провикна се някой.

Миньо сви рамене и надникна през цепнатината.

— Трудно е да се каже. Всичко е ужасно ярко — може наистина да сме на слънцето. Няма никакви хора. — Той направи пауза. — Или побърканяци.

— Да се измъкваме тогава — рече Уинстън, който бе на две стъпала под Томас. — Предпочитам да получа слънчев удар, отколкото да ме халоса метална топка.

— Добре, Уинстън — съгласи се Миньо. — Но задръж малко ентусиазма. Искам да ми привикнат очите. Пригответе се — ще повдигна капака, за да проверя как е обстановката. — Той подпря с рамо металната плоча. — Едно. Две. Три!

Миньо изпъна крака, изпъшка и натисна силно. Чу се стържене на метал и стълбището отново бе залято от ярка светлина. Томас се повдигна на пръсти и се огледа. Беше невъобразимо ярко.