Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Хайде! — провикна се Миньо и метна вързопа си на рамо. В ръката си държеше плик с вода. — Да не губим време, имаме само пет минути, за да преминем. Аз съм пръв. — Той посочи Томас. — Ти ще си последен — постарай се всички да ме последват.

Томас кимна, опитвайки се да овладее нарастващото си безпокойство. Вдигна ръка да избърше капките пот от челото си.

Миньо доближи сивата стена и спря пред нея. Равнотранспортът сякаш непрестанно се движеше и Томас не успяваше да го улови на фокус. В мрака зад него танцуваха едва доловими сенки. Изглеждаше сякаш може да изчезне всеки миг.

Миньо се обърна и ги изгледа.

— Сбръчканяци, ще се видим от другата страна.

След което пристъпи напред и сивата стена го погълна.

Никой не се оплака, докато Томас ги подканяше да последват Миньо по-бързо. Никой дори не проговори, всички бяха втренчили изплашени погледи в трепкащото петно на равнотранспорта, докато минаваха през него. Един по един езерните прекрачваха сивия правоъгълник. Томас стоеше отзад и ги гледаше.

След около две минути останаха само Арис, Нют и Томас.

„Сигурен ли си, че трябва да идем там?” — попита го мислено Арис.

Томас се стресна и неволно се закашля. Спомни си, че бе помолил Арис да не го прави. Това бе кътче, запазено за Тереза и за никой друг.

— Побързай — подкани го Томас, отказвайки да разговаря телепатично. — Нямаме много време.

Арис прекрачи правоъгълника с обидено изражение. Нют го последва по петите и Томас остана сам в голямото помещение.

Той се озърна за последен път, припомни си мъртъвците, подпухналите трупове, които бяха намерили по-рано. Спомни си за лабиринта и ужасите, които бяха преживели там. След това въздъхна тихо, взе вързопа и плика с вода и пристъпи в равнотранспорта.

По кожата му премина едва доловима хладна вълна, сякаш навлизаше в студена вода. Беше затворил за миг очи и когато ги отвори, не виждаше нищо, освен непрогледен мрак. Но чу гласове.

— Ей! — извика Томас и потисна внезапно завладялата го паника. — Момчета…

Преди да успее да довърши, се спъна в нещо и тупна върху извиващо се тяло.

— Ох! — извика човекът под него и го избута встрани.

— Всички да млъкнат и да се успокоят! — провикна се Миньо за голямо облекчение на Томас. — Ти ли си, човече? Тук ли си?

— Да — отвърна Томас, и протегна ръце напред, за да не се блъсне в някого. Не напипа нищо и се успокои. — Аз бях последният. Всички ли успяха?

— Бяхме се подредили и се брояхме, когато се появи ти, досущ слон в стъкларски магазин — отвърна Миньо. — Да започнем отново. Един!

Не след дълго всички езерни се преброиха и Арис бе последният, който извика:

— Двайсети!

— Хубаво — рече Миньо. — Ето ни значи тук, където и да е това. Нищичко не виждам обаче.

— Жалко, че нямаме фенерчета — въздъхна Томас.

— Няма нужда да ни съобщаваш очевидното — тросна се Миньо. — Е, добре, слушайте! Намираме се в някакъв коридор — допирам стените от двете страни и доколкото мога да преценя, вие сте вдясно от мен. Тъй като не бих искал да тръгнем обратно и да попаднем в равнотранспорта, предлагам всички да следват моя глас, а аз ще потърся път навън.

Гласът му започна да се отдалечава от Томас. Шум на трополящи крака и шепот подсказаха, че останалите са го последвали. Томас изчака да остане сам, протегна дясната си ръка и докосна студена и грапава стена. След това тръгна, като плъзгаше ръка по стената.

Никой не проговори, докато вървяха напред. Мракът оставаше все така непрогледен. Беше студено, миришеше на стара кожа и прах. На няколко пъти той се сблъскваше с момчето пред него, но не чу гласа му.

Тунелът се простираше право напред. Ръката в стената и допирът на краката му в пода бяха нещата, които го свързваха с реалността. Иначе би имал усещането, че витае в пусто пространство.

Единственият звук бе търкането на подметки в пода и шепотът на езерните. Томас неволно си припомни за Кутията, тясното помещение със застоял въздух, което го бе извело в Езерото. Но сега поне имаше някакви спомени и приятели. И знаеше какво е заложено на карта — те всички имаха нужда от лечение, за да оцелеят.

Внезапно над главите им се разнесе шум, сякаш усилващ се шепот. Томас беше сигурен, че не идва от езерните.

Далеч напред Миньо се провикна да спрат. После:

— Момчета, чухте ли това?

Неколцина потвърдиха полугласно. Томас вдигна глава в старанието си да чуе по-добре звука. Странният шепот бе продължил съвсем кратко, само няколко думи, сякаш произнесени от възрастен и болен човек. Но посланието му оставаше напълно неразгадаемо.