Джеймс Дашнър - В обгорените земи

В помещението трябваше да избухне глъчка — въпроси, гневни викове, възклицания. Но никой не промълви нито дума. Томас имаше чувството, че езикът му е залепнал за небцето.

Човекът затвори папката и я напъха безцеремонно в чекмеджето. Изправи се и бутна стола назад. Скръсти ръце и огледа бавно езерните.

— Всичко е съвсем просто — рече с нехаен глас, сякаш им обясняваше как се борави с душа в банята. — Няма правила. Няма инструкции. Ще разполагате с ограничени припаси и никаква помощ по пътя. Ще прекрачите равнотранспорта в указаното време. Както казах — излизате под открито небе.

Стотина мили право на север, там ще стигнете безопасното място. Или ще успеете, или ще умрете.

Последните думи сякаш накараха всички да излязат от вцепенението и сега се чуха едновременно множество гласове.

— Какво е равнотранспорт?

— Кога сме се заразили с изблика?

— Кога ще се появят първите симптоми?

— Какво има на другия край на тези сто мили?

— Какво стана с труповете?

Въпрос след въпрос, цял хор от думи, превръщащи се в общ израз на тяхното объркване. Томас не си направи труда да се присъедини. Непознатият и без това нямаше да им каже нищо. Не разбираха ли?

Плъха изчака търпеливо да се успокоят, като стрелкаше поглед по лицата им. Очите му се спряха на Томас, който го разглеждаше с нескрита омраза. Омраза към ЗЛО. Към света.

— Ей, сбръчканяци, млъкнете! — провикна се Миньо. Въпросите секнаха мигновено. — Не виждате ли, че този тип няма да ни отговори. Безсмислено е да си губим времето.

Плъха кимна към Миньо, сякаш му благодареше. Може би оценяваше мъдрата му постъпка.

— Сто мили. На север. Дано да успеете. Помнете — вече всички сте болни. Заразихме ви, за да имате подтик да действате. Стигнете ли на безопасното място, ще получите лечение. — Той се обърна и тръгна към стената зад него, сякаш възнамеряваше да се разходи по нея. Но после спря и отново се обърна към тях.

— И още нещо — добави. — Не смятайте, че ще се измъкнете от изпитанието в Обгорените земи, ако не пристъпите през равнотранспорта. Тези, които останат, ще бъдат екзекутирани незабавно по крайно неприятен начин. По-добре да си опитате късмета във външния свят. Успех на всички.

След което той се обърна отново и продължи да крачи към стената. Преди Томас да види какво става, преградата пред тях започна да се замъглява и скоро стана непроницаема. После изчезна, разкривайки липсващата част от помещението.

Само че сега там нямаше нито маса, нито стол. Нито пък Плъха.

— Проклет да съм — прошепна стоящият до Томас Миньо.

За пореден път въпросите и възраженията на езерните отекнаха в помещението, но Томас си тръгна. Имаше нужда да остане сам и знаеше, че единственото спасение ще намери в банята. Така че вместо да се отправи към спалното, влезе в помещението, където бе настанена първо Тереза, а после Арис. Облегна се на умивалника, скръстил ръце, и се загледа в пода. За късмет никой не го последва. Не знаеше откъде да се заеме с обмислянето на събраната информация. Висящи от тавана трупове, изпускащи смрад на разложено, после изчезващи в миг. Непознатият — появил се от нищото, скрит зад невидима преграда. А после и той бе изчезнал.

Но това съвсем не бяха най-големите му тревоги. Вече беше ясно, че спасяването от лабиринта е било симулирано. Но кои бяха пионките, използвани от ЗЛО, за да измъкнат езерните от сградата на Създателите, да ги натикат в автобуса и да ги докарат тук? Наистина ли са били избити? Плъха бе казал да не вярват на очите си, нито на своите умове. Как тогава можеха да повярват на каквото и да било?

И най-страшното от всичко бе новината за болестта, за начина, по който трябва да си извоюват лечение… Томас затвори очи и се почеса по челото. Отнеха му Тереза. Никой от тях нямаше семейство. На идната сутрин се очакваше да започнат поредното изпитание, наречено втори етап, и ги предупредиха, че ще е дори по-страшно от лабиринта. И всички тези луди хора отвън — побърканяците. Как ще се справят с тях? Изведнъж си спомни за Чък и какво щеше да каже, ако сега бе тук.

Нещо простичко, вероятно. Като например: гадна работа.

„Прав си, Чък — помисли си Томас. — Целият този свят е гаден.”

Бяха изминали само няколко дни, откакто прободоха приятеля му, бедният Чък бе издъхнал в ръцете на Томас. И сега Томас неволно си помисли, че колкото и да е ужасно, може би така бе по-добре за Чък. Може би смъртта бе за предпочитане пред това, което ги очакваше. Мислите му се прехвърлиха на татуировката на шията му…