Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Някъде към девет Томас си легна и отново втренчи поглед в горната койка. В помещението се бе възцарила странна тишина, макар че повечето момчета все още не бяха заспали. Страхът бе сковал умовете и душите им. Бяха оцелели от лабиринта и неговите ужаси. Бяха видели с очите си на какво са способни Създателите на ЗЛО. Ако Плъха не ги мамеше, всичко случило се досега бе част от някакъв важен план. Включително и убийството на Чък от Гали, и хората, които ги бяха спасили, и така нататък.

Но най-страшна му се стори идеята за онази ужасяваща болест, чието изцеление бе стръвта, с която ги подмамваха да продължат. Кой би могъл да знае със сигурност дали това е истина или не? Освен това Томас вече не се съмняваше, че по някаква причина вниманието им е приковано върху него. Убийството на Чък, после и изчезването на Тереза, отнемането на най-близките му хора…

Животът му кой знае защо му изглеждаше като черна дупка. Нямаше представа какво ги очаква на сутринта. Какво са им приготвили онези от ЗЛО. Но бе твърдо решен да се справи и този път — и не само заради лечението. Не можеше да спре, особено сега. Не и след всичко, което бяха сторили с него и приятелите му. Ако единственият начин да им отмъсти е като премине през техните изпитания, като оцелее, то нека бъде така.

Да бъде така.

С успокояващата мисъл за възмездие той най-накрая се унесе в сън.

Всички езерни бяха настроили алармите на ръчните си часовници за пет часа на идната сутрин. Томас се събуди доста преди това и не можа да заспи. Когато най-сетне стаята се изпълни с глъчка, той спусна крака от леглото и разтърка очи. Някой включи осветлението и пред погледа му изникнаха жълти кръгове. Томас примижа, надигна се и се отправи към душовете. Кой знае кога пак щяха да имат възможност да се измият.

Десет минути преди определеното от Плъха време езерните вече бяха готови и очакваха с нетърпение, всеки от тях носеше торба с храна и пластмасов плик с вода. През нощта невидимото поле отново бе преградило голямото помещение и езерните се настаниха около вратата на спалното, обърнати натам, където по думите на непознатия трябваше да се покаже равнотранспортът.

До Томас седеше Арис, който му заговори за пръв път, откакто… всъщност не помнеше кога за последен път му бе чул гласа.

— Помисли ли си, че полудяваш? — попита го той. — Когато за пръв път чу гласа й в главата си?

Томас го погледна. По някаква причина досега не му се искаше да разговаря с него. Арис нямаше никаква вина за изчезването на Тереза.

— Да. Най-вече, когато взе да се повтаря. Но постепенно свикнах — безпокоях се само другите да не ме вземат за луд. Затова дълго време не казвахме на никого.

— Аз също се почувствах много странно — сподели Арис. Замълча, потънал в мисли, вперил поглед в пода. — Няколко дена бях в безсъзнание и когато се свестих, да разговарям мислено с Рейчъл ми се струваше най-естественото нещо на света. Ако не ми бе отвърнала, сигурен съм, че щях да изгубя тази способност. Другите момичета в групата ме мразеха — някои дори искаха да ме убият. Рейчъл бе единствената, която…

Той млъкна. Миньо се бе изправил и се готвеше да се обърне към всички. Томас неволно се зарадва, разказът на Арис бе събудил у него мъчителни спомени за Тереза. Сега не беше време да мисли за нея. Трябваше да се съсредоточи върху оцеляването.

— Остават ни три минути — заяви Миньо. — Всички сигурни ли са, че искат да тръгнат?

Томас кимна, останалите сториха същото.

— Някой през нощта да е размислил? — продължи да ги оглежда Миньо. — Сега е моментът да си признаете, после ще е късно. Поемем ли на път, ако някой от вас реши да се връща или напълни гащите от страх, ще го спукам от бой.

Нют бе обхванал главата си с ръце и тихо стенеше.

— Нют, какво става? — попита го Миньо с изненадващо строг глас.

Момчето вдигна изненадано глава.

— Ааа…нищо. Просто се наслаждавам на водаческите ти умения.

Миньо дръпна яката си надолу, за да покаже на всички надписа.

— Какво пише там, сбръчканяко?

Нют се огледа и лицето му пламна.

— Миньо, знаем, че ти си шефът. Стига.

— Не, ти престани — кресна Миньо и го посочи с пръст. — Нямаме време за подобни цопла. Така че си затвори плювалника.

Томас можеше само да се надява, че всичко това е игра, за да покажат на останалите кой командва тук. Но и да бе така, Миньо очевидно се справяше доста добре.

— Шест часът е! — извика един от езерните.

И сякаш думите му задействаха някакъв невидим пусков механизъм, защото невидимото поле отново помътня и след секунда изчезна напълно. Томас почти веднага забеляза промяната на отсрещната стена — голяма част от нея се бе превърнала в плоска, блещукаща повърхност със сивкав оттенък.