Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Томас взе решение. Хвърли се напред и притисна с тялото си мятащото се хлапе. Стовари се върху него, усети, че някой го удря с лакът в ребрата, сетне една ръка го зашлеви през лицето. Последва удар с коляно в слабините.

— Престани! — извика Томас. — Какво ти има бе, човек?

Виковете внезапно утихнаха с къркорене, като че момчето бе потънало под вода. Но конвулсиите не намаляваха.

Томас притисна с едната си ръка гърдите на хлапето, с другата посегна да го улови за косата. Ала когато ръката му стигна горе, внезапно почувства объркване.

Нямаше глава. Нито коса или лице. Нямаше дори врат. Нито едно от нещата, които трябваше да са там.

Вместо тях Томас напипа голяма и гладка топка от студен метал.

Следващите няколко секунди бяха най-малкото странни. Веднага щом ръката на Томас докосна металната топка, момчето спря да се движи. Ръцете и краката му застинаха неподвижно, тялото му престана да се съпротивлява. Томас усети нещо влажно и лепкаво в подножието на сферата, там, където трябваше да е шията. Позна, че е кръв, по типичния мирис.

После топката се изплъзна от ръцете му и се изтърколи встрани, блъсна се с металическо дрънчене в стената и спря. Момчето под него не помръдваше, нито издаваше някакъв звук. Другите езерни продължаваха да огласят пространството с виковете си, но Томас не им обръщаше внимание.

Беше вцепенен от ужас. Не се съмняваше, че момчето е мъртво, с отрязана глава. Или пък… главата се бе превърнала в метална топка? Какво, за бога, се бе случило?

Той се дръпна и избърса машинално ръце в дрехите си. Неколцина езерни му помогнаха да се изправи. Томас се олюля и се подпря на стената. Някой го сграбчи за ризата и го дръпна встрани.

— Томас! — извика Миньо. — Томас? Какво стана?

Томас все още се опитваше да се овладее. Стомахът му се бе свил на топка, едва си поемаше дъх.

— Аз… не зная. Кой беше това? Момчето, което падна и крещеше?

— Франки, струва ми се — отвърна Уинстън. — Беше до мен, тъкмо се шегуваше нещо, сетне сякаш го дръпнаха. Да, той беше. Сигурен съм.

— Но какво стана? — повтори Миньо.

Томас продължаваше нервно да трие ръце в панталоните си.

— Чух го да вика — обясни той — и изтичах при него да разбера какво се е случило. Посегнах към главата му — не зная защо го направих — и усетих само…

Не можеше да продължи. Нищо не би могло да прозвучи по-абсурдно от истината.

— Какво? — настоя Миньо.

Томас изпъшка и едва намери сили да заговори:

— Главата му… не беше глава. Беше като… голяма… метална топка. Човече, не зная, просто това почувствах. Все едно, че главата му бе погълната от голяма метална топка!

— Какви ги говориш бе, човече? — изуми се Миньо.

Томас не знаеше как може да убеди себе си или всеки от останалите.

— Не чухте ли как се изтърколи настрани, след като той замлъкна? Зная, че…

— Ето я! — извика някой. Нют. Томас чу дращене, после Нют изпъшка от усилие.

— Чух я да се търкаля насам. Мокра е, и лепкава — прилича ми на кръв.

— Какво, по дяволите… — прошепна Миньо. — Колко е голяма? — Останалите езерни също го обсипаха с въпроси.

— Всички да млъкнат! — кресна им Нют. След като се умълчаха, той отговори: — Не зная. — Томас го чу да върти топката в ръце и да я опипва. — Със сигурност е по-голяма от главата на нещастния сбръчканяк. Кръгла и гладка сфера.

Томас все още не можеше да се съвземе от преживяното, но в едно бе сигурен.

— Трябва да се махнем час по-скоро от тук — рече той. — Да бягаме. Още сега!

— Може би е по-добре да се върнем? — Томас не позна чий бе гласът. — Не зная каква е тази топка, но отряза главата на Франки точно както ни предупреди гласът.

— Няма начин — сопна се ядосано Миньо. — Няма начин. Томас е прав. Стига сме се мотали тук. Раздалечете се на няколко крачки един от друг и да бягаме нататък. Наведете се, за да не ви уцели нещо по главата, и се молете.

Никой не възрази. Томас намери пипнешком вързопа и плика с вода, сетне, сякаш по нечута заповед всички хукнаха напред, ала на достатъчно разстояние, за да не се спъват един в друг. Томас вече не беше най-отзад. Бягаше с всички сили, както го бе правил в лабиринта.

В коридора миришеше на пот. Дишаше топъл въздух и прах. Ръцете му лепнеха от кръвта. Мракът бе непрогледен.

Те бягаха, без да спират.

Топката-убиец уцели още един от тях. Този път беше по-близо до Томас — жертвата бе едно хлапе, с което Томас не бе разговарял никога. Той чу металическо изщракване, после още няколко и след това писъците заглушиха всичко.