Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Докато летеше във въздуха, сребърният къс се превърна отново в сфера, по повърхността й пробягнаха вълнички, сетне сякаш се втвърди. Увисна само на няколко метра от тях, като че искаше да хвърли един последен, прощален поглед на своята жертва, или може би се чудеше какво се е объркало. Сетне отлетя, носейки се надолу по стълбите, и се изгуби в мрака.

Изчезна напълно. По някаква причина не нападна отново.

Томас си пое бавно въздух и едва сега усети, че цялото му тяло е плувнало в пот. Подпря се на стената, твърде изплашен да погледне към Уинстън, който хлипаше до него. Поне писъците бяха утихнали.

Най-сетне Томас събра кураж и се обърна.

Главата на хлапето бе кърваво месиво. Косата му бе изчезнала, отдолу се виждаше одрана кожа, от която бликаше кръв. Ушите бяха накълцани, но все пак цели. Нещастникът ридаеше, от болка и от ужаса, който бе преживял. Раните на главата му имаха ужасен вид.

— Добре ли си, човече? — попита Томас и едва след това си даде сметка колко глупав е въпросът му.

Уинстън разтърси конвулсивно глава, тялото му продължаваше да трепери.

Томас вдигна поглед и установи, че Миньо, Нют и останалите езерни са се скупчили около тях. Яркото сияние отгоре засенчваше лицата им, но Томас виждаше очите — разширени като на заслепена и изплашена котка.

— Какво, за бога, беше това? — прошепна Миньо.

Томас не знаеше какво да отговори и само поклати уморено глава.

— Някакъв фокус, който изяжда главите на хората, ето какво — отвърна вместо него Нют.

— Пак някоя от тези техни нови технологии — обади се Арис. Томас го виждаше за пръв път да взема участие в разговор. Момчето се озърна, видя изненаданите им лица и повдигна рамене засрамено. — Имам разни разпокъсани спомени. Зная, че този свят е доста напреднал в технологично отношение, но не си спомням да съм виждал разтопени метални топки, опитващи се да откъснат главите на хората.

Томас се разрови в своите повърхностни спомени. И не откри и намек за нещо подобно.

— Тази гадост се лепва за лицето и после го изяжда напълно — каза Миньо. — Страхотно, няма що!

— Видяхте ли? — попита Пържитиган. — Тупна право от тавана. Най-добре да изчезваме от това място. Колкото се може по-скоро.

— Поддържам те с две ръце — кимна Нют.

Миньо погледна към Уинстън и лицето му се изкриви от отвращение. Томас проследи погледа му. Нещастникът бе спрял да трепери и хлипането му бе утихнало. Но изглеждаше ужасно и със сигурност бе белязан за цял Живот. Томас не вярваше някога от тази одрана кожа да порасте коса.

— Пържитиган, Джак! — провикна се Миньо. — Помогнете на Уинстън да се изправи и да се изкатери дотук. Арис, събери му вещите и припасите. Тръгваме. Не ме интересува колко ярка и опасна е светлината отвън — нямам никакво намерение да позволя и с моята глава да се случи нещо подобно.

Той се обърна, без да чака отговора на другите. Томас си помисли, че от него ще стане добър водач.

— Томас, Нют — добави Миньо. — Ние тримата излизаме първи.

Томас и Нют се спогледаха. На лицето на Нют се четеше смесица от страх и любопитство. Томас се чувстваше по същия начин — струваше му се, че всичко друго може да е по-добро от това, което се бе случило с Уинстън.

— Да вървим — рече Нют с почти разтреперан глас. Очевидно нямаше търпение да се махне от Уинстън.

Томас кимна, обърна се и пое нагоре, като се мъчеше прогони от ума си гледката на обезобразеното лице. Той направи място на Пържитиган, Джак и Арис, които се върнаха да изпълнят каквото им бе наредено. После, заедно с Нют, застана до Миньо и се загледа в светлия отвор, зад който сякащ се намираше самото слънце.

Другите езерни останаха назад, изглеждаха доволни, че тримата първи ще се покажат. Томас примижа и засенчи с длан очи, за да се огледа. Трудно му беше да повярва, че след миг ще излезе навън, ще се окъпе в тази заслепяваща, ужасна светлина и ще се бори да оцелее.

Миньо пръв достигна отвора и протегна ръка нагоре. Кожата му засия, сякаш лумна в бял пламък.

След около минута Миньо прибра ръка и поклати глава.

— Горещо е. Невероятно горещо. — Той се обърна към Томас и Нют. — Ако ще го правим, най-добре първо да се увием с чаршафите, инак ще изгорим.

— Да изпразним вързопите — предложи Нют и свали своя от рамото си. — Ще използваме плата да си направим наметала. Ако се получи, ще приберем храната в половината от чаршафите, другата половина ще е за дрехи.

Томас вече бе изпразнил на пода своя вързоп, когато изтича при Уинстън.