Джеймс Дашнър - В обгорените земи

— Човече, колко време ти трябва да пуснеш едно цопло?

Беше Миньо. Томас вдигна глава и го видя да стои на вратата.

— Не можех да издържа повече. Всички говорят едновременно, вдигат врява като малки деца. Но няма смисъл, защото знаем какво се очаква от нас.

Миньо се приближи и опря рамо в неговото.

— Виж, човече, тези хора са смели колкото нас. Всеки един от тях е готов… каквото и да ни очаква утре.

— Не съм казвал, че съм по-смел от когото и да било — завъртя очи Томас. — Просто исках да остана за малко сам. Включително и без твоята компания.

Миньо се изкиска.

— Не те бива много да се правиш на лош.

— Благодаря — отвърна Томас. — Равнотранспорт.

— А?

— Онзи с белия костюм каза, че през него ще трябва да минем. Равнотранспорт.

— О, да. Трябва да е някакъв проход.

— И аз си мисля същото. Нещо като Скалата. Равно е и те транспортира някъде. Равнотранспорт.

Появи се и Нют.

— Какво сте се скрили тука?

Миньо се пресегна и тупна Томас по рамото.

— Не се крием. Томас се оплаква от живота и мечтае да се върне при мама.

— Томи — обърна се към него Нют, който не изглеждаше в настроение. — Ти си преживял Промяната и успя да си върнеш малко спомени. Помниш и нещичко от това?

Томас бе мислил доста над същия въпрос. Повечето от нещата, които си бе спомнил след ужилването на скръбника, сега изглеждаха забулени в мъгла.

— Не зная. Не мога да си представя света отвън, нито пък дали съм работил за хората, създали лабиринта. Всичко това е изгубено, забравено. Имам само няколко странни спомена, но нищо, което да ни помогне.

Продължиха да обсъждат нещата, научени от непознатия. За слънчевите изригвания, болестта, колко различно щеше да е всичко, ако знаеха, че ги подлагат на изпитание. За вируса и неизказаните им досега страхове. Накрая се възцари тишина.

— Скоро ще разберем всичко — въздъхна Нют. — Трябва да се запасим добре с храна. Имам предчувствието, че ще ни е нужна.

Томас не се бе замислял над това.

— Прав си. Хората отвън продължават ли да се тъпчат?

Нют поклати глава.

— Не. Пържитиган взе мерки. Този сбръчканяк е почти вманиачен на тема храна, трябва да се радваме, че го имаме.

— О, я стига — завъртя глава Миньо. — Момчетата, които стигнаха тук, не са случайни. Всички глупаци вече са мъртви. — Той погледна с крайчеца на окото Томас, сякаш се страхуваше да не се обиди заради Чък. И дори за Тереза.

— Може би — кимна Нют. — Но се надявам, че не си прав. Както и да е, смятам, че е време да се организираме. Да се държим, както го правехме в проклетото Езеро. Последните няколко дни бяха истинска бъркотия и сега всички хленчат и се оплакват. Това направо ме подлудява.

— А какво очакваш от нас? — попита Миньо. — Да се подредим в редица и да правим лицеви опори? Намираме се в затвор, ако не си забелязал.

Нют махна с ръка, сякаш думите на Миньо бяха досадни мухи.

— Каквото и да приказваме, утре всичко ще се промени. Трябва да сме готови за това.

— Накъде биеш всъщност? — попита Томас.

Нют ги изгледа продължително.

— Трябва да сме сигурни, че имаме водач, когато дойде утрото. Не бива да има никакво съмнение кой командва.

— Това е най-глупавото нещо, което съм чувал — промърмори Миньо. — Ти си водачът и го знаеш. Всички го знаем.

Нют поклати глава.

— От глад ли забрави проклетите татуировки? Или смяташ, че са за украса?

— О, я стига — изсумтя Миньо. — Наистина ли смяташ, че това може да има значение? Просто си играят с главите ни!

Вместо да отговори Нют пристъпи към него и дръпна яката на ризата му надолу. Томас знаеше какво пише там. Че е водач.

Миньо сви рамене и отново се зае да ги обсипва с подигравателни забележки, но Томас вече не го слушаше. Единственото, за което можеше да мисли в момента, бе татуировката на неговия врат.

Там пишеше, че ще го убият.

Томас знаеше, че тази нощ трябва да се наспят и да са готови за очакващото ги утре. Той и още неколцина езерни направиха груби вързопи от чаршафите и събраха в тях остатъците от храната, както и допълнителните дрехи, които откриха в гардеробите. Част от храната бе пакетирана и те използваха празните пликове, за да попълнят запасите си от вода. Никой не очакваше тези импровизирани манерки да издържат дълго, без да пропускат, но това бе най-добрата идея, която им хрумна.

Нют най-сетне успя да убеди Миньо, че той трябва да е техният водач. Томас знаеше не по-зле от всеки друг, че се нуждаеха от човек, който да командва и да взема решения, затова почувства облекчение, когато Миньо, макар и неохотно, се съгласи.