Джеймс Дашнър - В обгорените земи

По-добре да не мисли за това.

Всяка следваща крачка бе все по-мъчителна. Никой не говореше. На Томас му се струваше, че дори няколко думи ще изчерпят напълно и последните му резерви от енергия. Мислеше само как да премества крака напред, втренчил почти хипнотизиран поглед в тяхната цел — бавно приближаващия се град.

Не след дълго вече се различаваха каменни стени и сиянието на прозорците. Някои бяха строшени, но далеч по-малко от половината. Оттук улиците изглеждаха пусти. Не се виждаха и никакви дървета. И как иначе, в такъв климат? Как е възможно хора да живеят тук? Къде ще отглеждат храна?

Утре. Томас вече не се съмняваше, че утре ще стигнат града. Макар че може би щеше да е по-добре да го заобикалят. Ако имаха такава възможност.

Крачка. Още една. Кратка почивка. Горещина.

Когато най-сетне се спусна нощта и слънцето изчезна непоносимо бавно зад хоризонта на запад, вятърът се усили още повече и този път най-сетне се усети леко захладняване. Томас се наслаждаваше на полъха, доволен да изпита поне малко облекчение от жегата.

Някъде към полунощ, когато Миньо най-сетне обяви почивка за сън, а светлините на града грееха още по-ярко, вятърът се усили. Започна да ги удря на пориви с непрестанно нарастваща мощ.

Всички налягаха на земята, Томас се загърна плътно в наметалото. Вятърът утихна и той вече се унасяше в сън. Точно когато умът му започна да се замъглява, звездите сякаш угаснаха и го споходи ново видение.

Седи на стол. На десет или единайсет години е. Тереза — изглежда различна, много по-млада, но несъмнено е тя — седи срещу него, от другата страна на масата. Тя е почти на неговата възраст. В помещението няма никого и единствената светлина идва от жълтеникав правоъгълник на тавана.

— Том, трябва да се постараеш повече — казва тя. Скръстила е ръце и този жест му е познат. Всичко в нея му е отдавна познато.

— Старая се — отвръща той и същевременно усеща, че не е той. В това няма никаква логика.

— Вероятно ще ни убият, ако не го направим.

— Зная.

— Тогава се опитай!

— Опитвам се!

— Добре — казва тя. — Знаеш ли какво? Вече няма да ти говоря на глас. Никога повече, докато не го направиш.

— Но…

„Нито дори мислено — произнася в главата му. Този номер все още го изненадва, най-вече защото не знае как да й отговори. — Отсега нататък.”

— Тереза, моля те, дай ми още няколко дни. Ще го направя.

Тя не отговаря.

— Добре, още един ден тогава.

Тя продължава да го гледа. Тогава, не сега. Поглежда надолу към масата, намира едно петънце в дървото и започва да го чегърта с нокът.

— Няма начин да не разговаряш с мен.

Никакъв отговор. И той я познава, въпреки всичко, което е казал. Познава я твърде добре.

— Хубаво — произнася. Затваря очи и прави това, на което го е учил инструкторът. Представя си море от черна пустош, насред което е лицето на Тереза. После събира цялата си воля, оформя думите и ги запокитва към нея.

„Миришеш като торба с лайна.”

Тереза се усмихва и сетне отвръща мислено:

„Ти също.”

Томас се събуди от шибащия го в лицето вятър. Сякаш невидими ръце се опитваха да отнесат дрехите му. Все още бе тъмно. И студено, защото целият трепереше. Той се подпря на лакът и се огледа. Виждаше наоколо свити под наметалата тела.

Под наметалата.

Той извика и скочи. Чаршафът, с който се бе загърнал снощи, явно бе отнесен по някое време през нощта и сега можеше да е на десетки мили.

— По дяволите — изруга тихо Томас. После изведнъж си припомни съня от снощи. Или бе спомен? Краткият миг от времето, когато двамата с Тереза са били по-млади. И може би са живели заедно. Учили са се на телепатична връзка. Сърцето му се сви, той почувства болезнено липсата й, почувства и вина, че е бил част от ЗЛО, преди да отиде в лабиринта. Разтърси леко глава, защото не искаше да мисли за това.

Погледна към черното небе и изведнъж си спомни за последните дни в лабиринта. Когато слънцето бе изчезнало Това бе началото на края. Началото на ужаса.

Но здравият разум бързо надделя. Ветровете. Хладният въздух. Буря. Това сигурно е буря.

Облаци.

Засрамен от прибързаните изводи, той отново се излегна на земята и се сви на топка, за да запази топлината на тялото си.

Студът не беше нетърпим, просто контрастът с горещите дни бе твърде голям. Опита се да се разрови в ума си, да потърси там още скрити спомени. Дали това не бяха някакви далечни последствия от Промяната? Може би паметта му се възвръщаше?

Тази мисъл го изпълни със смесени чувства. От една страна би искал най-сетне да възстанови напълно спомените си — да знае кой е и откъде идва. Но от друга, се боеше какво може да научи за себе си. За ролята му във всичко, което ставаше. За това, което бе причинил на своите приятели.