Джеймс Дашнър - В обгорените земи

Томас пристъпи напред и протегна ръце да я улови за раменете.

— Не! — изкрещя тя. — Махни се от мен!

Томас се сепна — имаше чувството, че са го ударили в гърдите с тежък чук. Той разпери ръце.

— Добре, добре. Тереза, какво… — Не знаеше всъщност какво да попита. Нито какво да стори. Само го давеше смразяващото усещане, че нещо се е прекършило в него, заплашващо да го задуши.

Той застина неподвижно, сякаш се боеше да не я подплаши. Начинът, по който тя стоеше пред него, сякаш се бореше с нещо невидимо… напомняше му за…

За това как се бе държал Гали, след като избягаха от Езерото — когато влезе в голямото помещение заедно с жената с белите дрехи. Точно преди да настъпи обратът. Преди да убие Чък.

Томас трябваше да я заговори, инак щеше да се пръсне.

— Тереза, не спирах да мисля за теб от мига, когато изчезна. Ти…

Тя не го остави да довърши. Хвърли се напред, протегна ръце, улови го за раменете и го притегли. Изненадан, Томас прегърна и тя се притисна толкова силно към него, че той изведнъж се изплаши дали ще може да диша. Пръстите й напипаха тила му, после страните, накараха го да я погледне.

Само след миг те вече се целуваха. Нещо избухна в гърдите му и изгори натрупаното напрежение, объркването и страха. За един кратък миг го изпълни увереността, че вече нищо няма значение. Че никога повече няма да има.

А после тя се отдръпна. Олюля се и се блъсна в стената. На лицето й отново се изписа ужас, сякаш я бе обладал демон. Когато заговори, шепнеше с напрегнат и тих глас:

— Махни се от мен, Том — рече. — Всички вие трябва да се… махнете… от мен. Не възразявай. Просто си тръгни. Бягай. — Очевидно се напрягаше, докато произнасяше тези думи.

Никога досега Томас не бе изпитвал такава болка. Но остана шокиран от това, което последва.

Той я познаваше, помнеше я. И знаеше, че тя казва истината — тук нещо не беше наред. Нещо се беше объркало далеч повече, отколкото можеше да си представи. Ако остане, ако й възрази, ако се опита да я убеди, ще бъде като предизвикателство към неимоверното усилие, което бе положила да се освободи за кратко и да го предупреди. Трябваше да направи каквото му казва.

— Тереза — заяви. — Ще те намеря. — Сега вече и той бе заслепен от сълзи, но се обърна и побягна от сградата.

Томас се отдалечи, препъвайки се, от тънещата в мрак постройка, като се озърташе с насълзени очи. Върна се при езерните, но отказа да отговаря на въпросите им. Каза им, че трябва да вървят, да бягат, да се махнат оттук колкото се може по-бързо. Че ще им обясни по-късно. Че животът им е в опасност.

Не остана да ги чака. Не предложи на Арис да му помогне с вързопа. Обърна се и се затича към града, втурна се натам презглава, опитвайки се да забрави останалите, да забрави целия свят. Вече не се съмняваше, че да избяга от нея бе най-трудната постъпка в живота му. Появата му в Езерото с изтрита памет, привикването към живота там, нощта в лабиринта, битката със скръбниците, смъртта на Чък — нито едно от тези неща не можеше да се сравни с това, което изпитваше сега.

Беше я видял. Държа я в прегръдките си. Бяха прекарали макар и малко време двамата.

Целунаха се и той почувства нещо, което не би помислил за възможно.

А сега бягаше от нея. Беше я оставил зад гърба си.

В гърдите му се надигна сподавено хлипане. Той изпъшка и чу собствения си пресекнал глас. Болката в сърцето го накара да спре, преди да е рухнал на земята и да се е отказал от всичко. Мъката го погълна, заедно с нея се върна и желанието да тръгне обратно. Но остана верен на заръката й, както и на обещанието да я намери отново.

Поне тя бе жива. Поне бе жива.

Повтаряше го отново и отново. И единствено тази увереност го накара отново да се затича.

Тя беше жива.

Все пак и тялото му си имаше предел. По някое време, може би два часа след като я бе оставил, или пък три, вече знаеше, че ако не спре, сърцето му ще се пръсне. Той се обърна, погледна назад и видя местещи се в далечината сенки — другите езерни бяха изостанали. Поемайки жадно въздух, Томас коленичи, подпря се на земята и затвори очи.

Пръв го застигна Миньо. Водачът им не изглеждаше доволен. Дори на слабата светлина — зората тъкмо бе започнала да осветява небето на изток — нямаше съмнение, че е ядосан, докато обикаляше около Томас, преди да заговори.

— Какво… какво… Томас, що за идиот си ти?

Томас нямаше никакво желание да разговаря. За каквото и да било.

Миньо почака малко, сетне приклекна до него.

— Как можа да го направиш? Как можа просто да побегнеш? Без да ни обясниш нищо? Откога действаме по този начин? Ах ти, тъпако. — Той въздъхна, облегна се назад и седна на земята.