Саймън Мордън - Уравнения на живота

- Добре. Съжалявам. Но предпазливостта никога не пречи.

Пистолетът и фенерчето се снишиха, а тъмната фигура освети импровизирания пропускателен пункт в дъното на фоайето.

Маделин беше там, вдигнала юмрук до главата на другия страж, въоръжена с прашка от огъната стомана жена, несъзнавагца чуждото присъствие до себе си.

- Всичко е наред! - извика Петрович. - Мади, стой.

- Беше просто за всеки случай - каза тя и дръпна ръце. - Нищо не съм й направила.

- Какво има ? - попита младежът с пистолета. - Какво става ?

- Тъкмо щях да попитам същото. Къде е охраната ? Кой командва тук ?

- Охраната я няма. Само студенти сме и няколко от работещите тук. А кой командва - сви рамене и погледна към също толкова младата си колежка. - Не знам.

- Няма значение - Петрович си проправи път до Маделин. - Остани тук с тях. Ще се върна след пет минутки.

- Какво ще правиш ?

- Ще се погрижа за безопасността ни. - Той прекрачи останките от задната врата.

Тя извика зад гърба му:

- Сам, някой ден ще трябва да започнеш да ми казваш какво ще правиш, преди да го направиш.

- Аха. Нямаме време за демокрация.

Той тръгна по задната алея между факултетите. Високите стени отразяваха градските звуци стържене, бучене, екот. Машините на Джихада продължаваха да чертаят неведомите си пътища, без да се отклоняват пред нищо. Може и да нямаше време за гласуване, но имаше достатъчно за завещание и изразяване на последна воля.

Той се покатери опипом по стълбите в пълния мрак, със затворени очи броеше площадките, докато не стигна етажа си. Ето я вратата, а ето го и коридора. Той прокара ръка по стената, като си шепнеше имената на обитателите на всеки кабинет, докато не стигна до своя.

Едва доловима светлина мъждукаше изпод вратата.

- Пиф ? Ти ли си ? - прошепна той, открехнал вратата.

- Здрасти, Сам - каза Пиф. Беше се заобиколила с декоративни ароматизирани свещи за чай, а писалката й скърцаше по листа. - Почти приключих.

Тя продължи да пише. Петрович взе една от свещите и я занесе до бюрото си. Започна да отваря чекмеджетата едно по едно и да ги претърсва. Намери очилата за нощно виждане, които беше взел от милиционера от Райската милиция, и втория си най-свестен чифт очила.

Тези на лицето му се бяха слели с него; струпеят в горната част на ушната му мида беше прилепил дръжката им. Нямаше как, дръпна я. От това се задъха още повече, отколкото беше задъхан досега.

Пиф остави писалката и подреди листовете на две купчинки, които прегъна и пъхна в два еднакви плика.

- Това беше - каза и най-накрая вдигна поглед. - Сам. Какво са ти направили ?

- Абе. Да беше видяла другия. - Той си нагласи резервните очила. Отново можеше да вижда нормално. - Трябва да поговорим.

-Да - каза тя и размаха единия от кафявите пликове. - Трябва да вземеш това.

- Разбира се - кимна той.

- Горе-долу е почти пълното решение на Теорията на всичко. Направих колкото можах по нея, но имам чувството, че ако изчакам още малко, няма да ми остане време да направя копие. Така, в момента няколко студентчета ми търсят части за късовълнов предавател, но иначе от теб зависи да го изнесеш извън града.

- Азй Пиф, ти не знаеш...

Тя вдигна ръка и дланта й проблесна на светлината от свещите.

- Ще се опитаме да удържим университета колкото можем по-дълго. Би трябвало да можем да отблъснем бандите. Но онези... неща. Нямаме шанс срещу тях.

- За онези - започна Петрович, но тя го прекъсна.

- Сам! Решихме най-голямата загадка пред науката от последните два века. Ако доказателството остане тук, ще си умре с нас. Това - тя посочи плика с опакото на ръката си, - това е най-важното нещо в целия свят.

- От Станфорд ще се справят. Или от Берн.

- Майната му на Станфорд - извика тя. - Това е нашият труд. И няма гаранция, че някой някога пак ще стигне точно до това решение. Нали знаеш: последната теорема на Ферма.

- Той е излъгал. Не е имал доказателството. Теорията на групите дори не е съществувала през седемнайсети век.

- Откъде знаеш ? Идиотът не е записал нищо и ни отне триста години да го направим по друг начин. - Тя на две-три крачки взе разстоянието до бюрото на Петрович и тупна плика пред него. - Изнеси го от града. Както можеш.

- Пиф - каза той, - ако имах портативно устройство като това, което притежавах за цял половин час по-рано днес, веднага щях да се опитам да го изпратя на ЮНЕСКО. - Той вдигна плика и усети тежестта му, преди да го прибере във вътрешния джоб на шинела. - Имам да свърша още нещо. Нещо още по-важно от това.