Саймън Мордън - Уравнения на живота

- Сам. Живо е.

-Кое ?

-Това... всичко!

Той посегна с бинтованата си ръка и дръпна очилата, които увиснаха на шията ?.

- Ами да. Плъхове. Прииждат да ядат телата, които задръстват приземния етаж на кулата. Щях да ти кажа, но чак като стигнем до тях.

- Сам - подхвана тя.

- Поне няма да са гладни, нали така ?

- Вероятно зависи колко плъхове има.

- Ще има за много плъхове. Вярвай ми. - Той зашляпа напред. Водата стигаше до коленете му и дърпаше пешовете на шинела назад. - Ако решиш да не идващ те разбирам.

Тя посърна.

- Просто не обичам плъхове - каза унило.

- Нито пък аз, освен ако не са печени. Но нямам избор: кулата е в онази посока и ако трябва да плувам, потънал до гърдите в гризачи, така да бъде. - Той й подаде ръка - ръката с всички пръсти. - Не забравяй, че когато за теб е дълбоко до гърдите, за мен е горе-долу до челото. Поне за това бъди благодарна.

Тя заплиска към него и щом го достигна, хвана здравата му ръка и я стисна силно в своята. Затвори очи.

- Помогни ми да мина през това.

- Най-добре да си държим устите затворени отсега нататък. Проникне ли в нас нещо оттук, ще умрем от ужасна смърт. То аз имам по себе си повече дупки от решето, разбира се. Никоя ситуация не е толкова зле, че да не може да стане и по-зле.

Те вървяха бавно през водата, Петрович разчистваше по-големите плаващи отломки и се надяваше, че когато прекосяват някое кръстовище, няма да уцелят шахта, чийто капак е бил отнесен от прииждащата вода.

Кулата все повече се приближаваше и на мястото, където щеше да им се наложи да минат отсреща, изведнъж се появиха много повече хора.

- Наведи се. - Той хвана полупотънал кашон и го издърпа пред тях.

Както се приведе, усети студът да го полазва и да сковава кръста му. Маделин направи физиономия, леко приклекнала зад отломките.

Тя се осмели да хвърли поглед през миглите си.

- Какво е товай

- Не знам. Дай ми очилата. - Той ги доближи до лицето си и бутна кашона напред.

Черен плъх с големина на кученце изскочи изпод капака му и цопна във водата.

Правеше чест на Маделин, че не изпищя. Тя погледна Петрович.

- Извинявай - прошепна той.

Две фигури се бяха устремили в посока към кулата от другия край на Пикадили. Размитите им зеленикави силуети си проправяха път напред през морето от отломки. Те предизвикваха големи вълни, защото почти тичаха, където можеха, и се забавяха само когато рискуваха водата да ги понесе и да ги удави.

Голямо плоско стъпало се отпусна тежко близо до тях и вдигна вълна, която щеше да ги погълне. Те изплуваха нагоре като коркови тапи, едва после си стъпиха пак на краката. Не се стараеха да се прокрадват незабележимо, а си крещяха взаимно с високи нервни гласове.

Съоръжението, което ги преследваше, се спря при водата, а вторият от трите му огромни крака опипа пътя напред. Една ръка се подаваше от вътрешността на тялото му; то посегна с нея, а ноктите й като пипала на автомобилен паяк рязко се отвориха.

То се поколеба, после я прибра.

- Соня. Трябва да е Соня. - Петрович се загледа отново, като се опитваше да разгадае това, което виждаше.

- Не крещят на английски - подсказа Маделин.

- Не. Не, права си. Кой, по дяволите, е с нея, защото не е Чейн.

Който и да беше, той бе хванал Соня за мишницата. По-високата фигура беше отпред, по-ниската отзад. Езикът на тялото им загатваше борба, все едно единият теглеше напред, а другият се дърпаше назад, опъваше се. Но можеше да се обясни и с изтощение от страна на момичето.

Той подаде очилата на Маделин.

- Нямаме друг план, нали ? - попита тя.

Петрович изцъка.

- Вече не. Изчакай да стигнат до фоайето и потегляме.

- Не гледат към нас - каза тя. - Можем да тръгнем и сега.

Маделин придърпа кашона с помощта на пръта и го забута, за да го използват за прикритие.

- Можеш да го докоснеш с ръце, нали знаеш. Сто на сто е без плъхове.

- За разлика от всичко друго наоколо. - Тя надзърна над кашона. - Току-що са влезли вътре. Петрович оттласна кашона, който описа мързелив кръг и започна да потъва.

- Джихадът ни наблюдава, така че изглеждай достойно.

Трикракото съоръжение извърна тялото си към тях и проследи движението им през водата. Когато стигнаха до кулата, се обърна в противоположната посока и заскърца към Мейфеър.

Водата вече стигаше до пъпа на Петрович, когато надникнаха през срутените врати. Луминесцентни лампи премигваха на угасване отгоре, а нещо на тавана ръсеше дъжд от електрически искри върху наводнената рецепция.