Саймън Мордън - Уравнения на живота

- Да освободя ли от скорост ? - попита тя.

Той кимна и тя се пресегна през пътническата седалка към скоростния лост. С опипване притисна двете жици една към друга, сини искри боднаха кожата му.

Двигателят се изкашля. Той размърда кабела напред-назад, докато най-накрая уцели правилната позиция. Колата пак живна.

- Отчаяние плюс източноевропейски инженерни умения дава резултат - възтържествува той.

- Не е особено красива гледка, но функционира.

- Обаче няма да успеем да стигнем навреме, налий - тя се метна през капака и подхвана Петрович под рамото, за да му помогне да се изправи.

- Не от тази страна. Счупено е.

- Извинявай - подложи ръка от другата страна. - Но няма да успеем. Сигурно вече са там. Петрович се дръпна от хватката ?.

- Простени да са ти подобни думи. Но тъй като чудовищата на Джихада беснеят наоколо, ми хрумва единствено, че Чейн или още няма достъп до тайната стая, или тя не върни чак толкова работа, колкото той си мислеше. Което значи, че все пак имаме някакво време на разположение.

- Качвай се в колата и млъквай, Сам.

- Да, бабочка.

Тя подкара бавно по пътя, като лъкатушеше в зигзаг, за да избегне по-големите препятствия, а по-малките прегазваше. Признаци за присъствието на Джихада имаше навсякъде: дупки в архитектурния облик, където не би трябвало да ги има, прави бразди, изорани през тялото на града и белязани с трепкащи жълти пламъци.

Привидно нямаше ред в разрухата - една сграда пощадена, друга съборена, - но Петрович по-скоро си представяше как пукнеше ли зората, някой случаен сателит щеше да забележи приликата между новото лице на лондонската Метрозона и железопътната мрежа на Токио.

Не му хрумна, че може да има затрупани под развалините и някои от тях да са все още живи, докато не видя човек, приведен над куп отломки, да ги отмества една по една.

Те минаха покрай него: Петрович омагьосан от самотния труд на човека. Той дори не вдигна поглед, само продължаваше да хвърля тухлите една по една зад гърба си, докато разчистваше надолу.

- Добре ли си ? - попита Маделин.

- Започвам да се притеснявам, нищо повече. - Той захапа опакото на дланта си. - Ти. Аз. Особено аз. Ние сме слабата брънка във веригата. Ако загинем в опит да спрем Джихада, никой няма да знае какво всъщност се случва. Ако имаше начин да пратим съобщение на Марченко...

Шкодата остърга вече очуканата си страна в изос1тавен хладилник, стоварен на улицата. Валяха се кашони, дрехи, обзавеждане за магазини, изтърбушени опаковки. Маделин намали и надникна през дупката, където преди се намираше предното стъкло.

- Тези неща нямат ли обикновено и фаровей

- Мислех, че просто ще отфучим за пет минути до кулата. Не съм ги свързал. - Петрович ритна по пода. - Мади, завий надясно.

- Това не е ли към реката ?

-Да.

- Сигурен ли си ?

- Завивай де.

Тя се сети да натисне съединителя, докато завърташе кормилото.

- Къде отиваме ?

- Малко търпение, а ?

Университетското фоайе беше порутено - вратите изтърбушени, стъклата посипани на скреж по пода, бюра и столове разхвърлени като скални късове. Петрович избута едно от писалищата встрани и се заслуша в глухото му проскърцване.

- Чёрт. Прекалено късно.

Маделин пристъпи на пръсти зад него, изчака очите й да свикнат с почти пълната тъмница.

- Реката е стигнала до края на улицата. И се приближава.

- Мястото е изоставено. Просто се надявах, разбираш ли ?

- Разбирам. - Тя внезапно се вцепени насред крачка, наведе се рязко точно когато ярък лъч от синкавобяла свет1лина блесна в очите на Петрович.

Той изохка, понечи да вдигне ръка, за да предпази лицето си, и пак изохка от разместването на счупената кост. Отказа се и само премигваше на светлината от фенерчето.

- Нямате никаква работа тук - каза един глас. - Вървете си.

- Въоръжени сме - каза друг. - Не си мислете, че ще ви се размине.

- Това - каза Петрович - е най-добрата новина, която чувам за деня. Ще си бръкна в джоба и ще извадя студентската карта, а вие няма да ме застреляте. Става лий

- Ти си студент ? Тук ?

- Докторант. Деля офис с доктор Еканоби в сградата „Блакет“ - Той бавно извади захабената си студентска карта и я размаха.

Светлината на фенерчето се размърда и източникът й се приближи. Зад светлината забеляза пистолет.

- Това джерикото ли е ?

- Какво ?

- Пистолетът. Това е джерикото, което дадох на Пиф. Откъде го взе ?

Светлината се фокусира върху картата на Петрович, после върху лицето му.

- Навремето си приличах.