Саймън Мордън - Уравнения на живота

- Моя грешка - извряка Петрович. - Средният педал. Натискаш съединителя и спирачката едновременно.

- Така по бива. Друго, което смяташ, че трябва да ?

- Да. Пътят напред изглежда наводнен. Така че натисни спирачката.

Тя я настъпи рязко и колата поднесе и направи пълно завъртане. Озоваха се в тъмно мазно блато, което се стелеше надолу по улицата и ставаше все по-дълбоко в далечината. В най-далечната видима точка стигаше до прозорците на първия етаж. Те се загледаха в наводнените сгради, а двигателят на колата издаваше възходящи и низходящи звуци, сякаш дишаше.

Водната повърхност беше толкова задръстена с боклуци, че изглеждаше почти като твърда земя: всички отломки от реката безпощадно завземаха сушата по същия начин, по който моторизираните пълчища на Джихада напредваха неумолимо.

- Това - каза Петрович, - това усложнява нещата. Дай заден.

Докато стояха така, водата започна да приижда под тях. Тъмни очертания се раздвижиха отпред все по-наблизо.

- Къде е задната ?

- Защо не ти я намеря аз направо ? - той бутна скоростния лост до крайна позиция и го натисна. - Махни си крака от спирачката и бавно отпусни съединителя.

Движеха се назад, но Маделин все още упорито гледаше напред. Петрович се завъртя нервно на мястото си. Нещо мина на хоризонта, появи се за момент между две остъклени кули, но поради сгъстяващия се мрак той не успя да различи очертанията му.

Извърна глава, за да вижда по-добре, и рамото го прониза предупредително.

- Добре, добре. Достатъчно. Сега завий докрай надясно.

Отзад бронята се остърга в бетонна колона, разклати се цялото купе. Маделин с усилие успя да задържи двигателя запален.

- Добре си, добре си - Петрович погледна отново към небето. - Не се справяш никак зле.

- Като за начинаещ искаш да кажеш. - Тя подсмръкна и изчегърта коричка засъхналата кръв в носа си със счупен нокът.

- Не прави така, докато си в движение - каза той. - Рязко наляво! Ще трябва да намерим друг път.

Върнаха се на пътя, Петрович се привеждаше напред и оглеждаше покривите.

- Каквой Какво има ?

- Има... - той се намръщи. - Нещо се движи горе. Нещо голямо.

- Не разбирам. - От разсейването се беше насочила към зарязан изтърбушен микробус и едва успя да свърне в последния момент, за да го избегне.

- Намали. Тук дай надясно.

Отново взе завоя прекадено широко, качи се на тротоара и за малко да блъсне колата в откачена метална гаражна врата..

- Извинявай.

- Обещай, че ще минеш шофьорски курс, преди да ни се наложи да правим това отново.

Предното стъкло се пукна. Дупчица се появи на задното стъкло секунда преди цялото да се пръсне и да падне навътре като кристална завеса.

В страничната уличка, по която завиха, имаше хора, разпръснати в рядка върволица между тротоарите. Тикаха големи колички за пазаруване, пълни с плячкосани стоки, но определено имаше място за още малко.

- Къде беше задната ? - попита Маделин и се хвърли върху Петрович.

Коланът я дръпна на половината път, така че тя го завлече под себе си.

Предното стъкло се разпадна и Петрович усети как то се сгромоляса на поне три места. Едното беше върху седалката му, та меката й вътрешност се разхвърча. Другите две парчета удариха Маделин: бронежилетката й се втвърди при сблъсъка и после бавно се отпусна: като мускулен спазъм.

Двигателят заглъхна и колата продължи по инерция.

- Вън, вън - изпъшка Петрович, гласът приглушен заради позицията му.

Маделин се освободи от колана си и отвори вратата с ритник, като през цялото време се стараеше да остане колкото може по-приведена. Петрович си отвори вратата и се срина на тротоара.

Изстрел пръсна прозореца на вратата над главата му. Той се прегъна под дъжда от стъкла и запъпли към задницата на колата, като плюеше острите парчета, които падаха по лицето му.

- Мади!

Тя вече се беше свила до багажника, преди той дори да беше успял да заобиколи задната гума. Още един изстрел, още един прозорец.

- Райската милиция - каза тя. - Разпознах ги.

- Значи бягаме. Давай.

- След теб. - Тя му посочи с жест да тръгва, после се изправи зад него.

Не беше галантно, но беше целесъобразно. Така тя можеше да го прикрива.

Той тичаше, превит одве, по права линия по-далече от колата. Стигна до ъгъла и спря внезапно. Маделин се блъсна в него, събори го и тя се претърколи на земята.

Шинелът на Петрович се беше преметнал наопаки и бе захлупил главата му, но той беше толкова втрещен, че не можеше да разбере как така внезапно беше станало тъмно. Изведнъж се сети защо беше спрял да тича. Беше погледнал нагоре.