Саймън Мордън - Уравнения на живота

Тела като издути чували се въртяха бавно, носени от течението. Гладки космати създания пълзяха по тях и между тях с трескаво цвърчене. Въздухът сладникаво миришеше на разложение.

- Света Дево. Спаси ни.

- Стълбището е в другия край.

- Сигурно.

- Дай ми пръта.

Той го взе и тръгна напред, като си проправяше път през мъртвата маса. След като прочисти едно място и прогони плъховете от видимата част от водата, нагази в нея. Маделин тръгна по петите му, шепнейки молитвите си.

Асансьорите, наполовина под вода, се извисяваха черни и празни. Талазите се плискаха наоколо, тъмни като мазут.

- Почти стигнахме.

Тя го изгледа с безумни очи и продължи:

- Аве, Мария - радвай се, благодатна...

Вратата отстрани на асансьорната шахта беше открехната. Облегалка на стол се подаваше над водата като айсберг. Петрович отвори с крак по-широко и се увери, че никой не ги причаква на стълбите.

- Спокойно е. Давай.

Маделин избута стола и изкачи първите няколко стъпала. Линия от мазут и тиня се беше отпечатала на бедрата ?, а дългите й крака бяха омазани с тъмна кал.

- Това беше гадно - прошепна тя.

Петрович внимателно пусна вратата, за да не се блъсне, и се качи след нея, от шинела му се лееше вода.

- Иде ми да кажа, че съм виждал и са ми се случвали по-гадни неща, но не мога.

- Ако бях сама, изобщо не бих го понесла.

- Да, чувството ми е познато. - Той седна и вдигна крака. Мътилка протече от обущата му. -Тепърва ни чакат петдесет етажа. Чак догоре.

Над тях се чу продължителното ехо от затваряща се врата.

- До върха ?

- Стъпало по стъпало. - Той погледна нагоре и си представи дължината на стълбището, което се виеше около сърцевината на сградата. - И трябва да стигнем до Джихада преди всеки друг.

Тя протегна ръка и Петрович й даде металния прът.

- Благодаря, но не това имах предвид.

- О, добре.

Той погледна двете си ръце и избра по-чистата. Тя вплете пръсти в неговите и започнаха да се изкачват.

На десетия етаж - Петрович знаеше, защото ги броеше, без да очаква да може да разчете надписите с канджи символи - пътят им беше препречен от солидни огнеупорни врати. Пружините, които ги държаха затворени, бяха непоклатими. Именно тях бяха чули да се затръшват, когато бяха на приземния етаж.

- Тогава ще го направим по кроткия начин - каза Маделин.

Тя вдигна пръта и натисна с рамо цепнатината между двете врати. Чу се полъх на въздух, тиха въздишка на счупена спойка. Тя махна на Петрович да продължи, след което бавно отпусна вратата след тях.

Той се придвижи малко напред и се заслуша напрегнато. Стори му се, че долавя стъпки на двама души. Чуваха се като уморени, насилени. Предположи, че и неговите стъпки имат същия звук.

Вдигна пръст към устните си и посочи нагоре. Маделин кимна леко, като че ли по-енергични движения биха могли да ги издадат.

Оттам нататък продължиха беззвучно, но не съвсем: докато вървежът на Маделин не издаваше никакъв шум по стъпалата, обущата на Петрович скърцаха, колкото и внимателно да вървеше. Той обмисли варианта да ги свали и да ги преметне през врата си, но идеята да продължи бос към смъртта, го потисна. По-добре да умре обут.

На петнайсетия етаж се чуха още затварящи се врати. Това, че който и да беше със Соня, не действаше много внимателно, беше добър знак: не бяха ги усетили. Петрович вдигна вежда, а Маделин се наведе към здравото му ухо:

- Настигаме ги.

Петрович сложи ръка на гръдния си кош, за да провери дали сърцето му все още бие. От доста време не беше усещал своеволия от негова страна и това го притесняваше, защото обикновено определяше темпото на живота си спрямо многобройните болки и пристъпи и разчиташе на дефибрилатора си да го коригира, когато имаше нужда.

Изкачването на стълбите с такава скорост можеше да го убие.

Вратите под тях се отвориха бавно и се затвориха с трясък. Дрезгав смях отекна и продължи, докато най-накрая не свърши с гнусна храчка.

- Още някой идва - каза без звук Петрович.

- Верно ? - направи гримаса Маделин. Посочи към него, после нагоре по стълбите. - Ти върви.

Той се намръщи.

Тя посочи към себе си и вдигна пръта.

Петрович поклати глава.

Тя притисна устни до ухото му:

- Сега не е време за спор. Тук съм, за да стигнеш дотам, където отиваш. Ще видя кой се задава по стълбите и идвам. Ти няма да си се изкатерил до петдесетия етаж, преди да съм те настигнала, налий

Той опита да се отдръпне, но тя метна ръка през врата му и го задържа.

- Ако те уцели тъп заблуден куршум, предназначен за мен, няма да знам какво да правя с Джихада. Ти си този, който ще го спре. Не аз. Така че аз трябва да те пазя, а ти трябва да приемеш този факт. Окей ? - тя го целуна отстрани по главата и го подкани с разперени ръце, все едно гонеше гълъб.