— Съгласен съм, отче — Бержерон повъртя празната си чашка и без да се смущава, отпи направо от каничката. — Дотук всичко в разсъжденията ти е нормално. Ние сме способни да унищожим планетата, доказвали сме го неведнъж. Но ти искаш от мен да приема нещо много повече — че сме способни да унищожим цялата Вселена. Как, по дяволите, как? Обясни ми, ако можеш!
Отец Донован въздъхна.
— Не те карам да повярваш в брадатия Господ нейде над облаците или в светиите с арфи и палмови вейки. Искам само да допуснеш, че доброто и злото у всеки от нас могат да имат огромна собствена сила. Вселената е необятна — и въпреки това ние успяваме да я обхванем с нищожното си човешко съзнание. Наречи го както си щеш, няма да споря с теб. За мене то е Божията искра, която ни изравнява със Създателя. И нека у всеки от нас тази искра да е нищожна, но защо да не допуснем, че и тя може да създаде ефект, подобен на твоята радиоактивна самоиндукция? Шест милиарда Вселени, отразени в главите ни — това рано или късно трябваше да повлияе на истинската Вселена. За добро или за зло. И уви, злото у нас се е оказало по-силно. Не знам, може би ние всички заедно сме решили подсъзнателно, че е време да отървем света от присъствието си. Обаче в своята неизмерна гордост сме избрали смърт, чрез която да го повлечем подир себе си. А може би малкото добро, пазено от някои сред нас, ни удържа все още на ръба? Наш дълг е да раздухаме гаснещото пламъче на това добро, да го разпалим… и да се надяваме на спасение. Защото, ако наистина ние сме виновни за Колапса, просто нямаме правото да умрем.
Бержерон яростно зарови пръсти в дългата си коса.
— Това е само безумна хипотеза, отче, изтъквал съм ти го вече. Аз не мога да я опровергая и ти не можеш да я защитиш. Дай доказателства, останалото са празни думи!
— Няма да ти дам! — отсече Донован с внезапен гняв. — Дори да имам, не бих ти ги дал, защото все едно, няма да им повярваш или ще ги наречеш непонятни физични явления, както парадокса на симултанността. За мене това е чудо, за тебе — загадъчен процес. Само вярата може да ни спаси, а с доказателства тя не е вяра.
— С други думи, не предлагаш нищо в подкрепа на твърденията си.
Свещеникът притвори очи. Гласът му зазвуча глухо и замислено:
— Добре… Ще опитам да ти разкажа една история, макар да знам, че и с нея няма да те убедя. Слушай, Жак. Споменавал съм ти, че преди години служех в секретна военна част, наречена ЕКЮ. Не бях единственият свещеник, имаше още неколцина, всички подбрани под лупа. Но един от нас беше… съвършен, просто не намирам по-подходяща дума. Казваше се Майкъл и беше израснал в бедняшките квартали на Детройт. Няма да ти го описвам, пък и трудно бих го сторил. Повтарям, всички бяхме подбрани, ала той изпъкваше с някаква изумителна душевна сила. В него по-ярко гореше Божията искра, или доброто, или наречи го както щеш. Някои твърдят, че доброто не е достатъчно силно. Лъжа! Майкъл беше потресаващо силен — и физически, и духовно. И ето, с този човек бях, като ни вдигнаха по тревога в деня на Колапса. Всъщност отначало тръгнахме цяла група със защитни костюми и прочие. Но когато до крайния срок оставаха само четири часа, започнаха да изникват сведения за свръхсекретни военни бази, където още нищо не бе направено. Ние бяхме между доброволците, които трябваше да се заемат с тях.
— С голи ръце — обади се Николай.
Отец Донован кимна.
— Да, с голи ръце. Но това не ни плашеше, нали тъкмо за подобни мисии бяхме подготвени. На нас с Майк ни се падна съвсем мъничък таен склад, само с четири бомби в него. И без персонал — напълно автоматичен. Беше в някакво затънтено кътче на Невада. Стигнахме дотам със самолет и скочихме с парашути, защото самолетът возеше и други доброволци. После не ми провървя… или напротив, знам ли? Бяха забравили да споменат, че базата се охранява от стрелкови робот — кръвожадна машинка на колелца с единствената задача да унищожава всичко живо в радиус от една миля. Още с първия откос бях улучен в крака. Залегнахме, Майк ме превърза, но повече не можеше да стои при мен. В края на краищата и двамата бяхме тръгнали на смърт.
Свещеникът въздъхна и поклати глава. Невиждащият му поглед се рееше някъде отвъд стената на стаята.
— Майк се справи с робота. После влезе в базата — поне кодовете за отваряне не бяха пропуснали да ни кажат. А аз останах да лежа сред камънаци и сухи храсти. До края имаше само три часа. Бяха ни снабдили с малки, свръхмощни радиостанции и дори изпод земята Майк успяваше да се обади от време на време. Беше открил склада с инструменти и започваше да разглобява бомбите.
Читать дальше