Любомир Николов - Десетият праведник

Тримата нападатели с черни качулки се обърнаха към Николай и той спокойно зачака приближаването на онзи сред тях, когото бе познал от пръв поглед — едър и широкоплещест, въоръжен с грамаден маузер.

Мишин.

Ужасът го караше да напъва мускулите си до скъсване в напразни опити да се изтръгне от въжетата. Смъртта беше отсреща, между трите огъня, където йоанитите все по-бързо носеха своите сандъчета към черната купчина. Падащите диаманти проблясваха из въздуха като водни капки. Някъде наблизо монотонно гъгнеше гласът на брат Амброзий. Двадесет и четвърта кутия, пет килограма… двадесет и пета кутия, пет килограма… двадесет и шеста кутия, пет ки…

Стон. Сгърченото тяло на Амброзий до факлата. Буше с бастунчето в ръка. Кърваво петно на лъскавото острие.

Нещо ставаше с мозъка на Николай. Страхът бе изчезнал, заменен от безстрастно броене, сякаш в него се бе вселил духът на убития младеж. Двадесет и осма кутия, пет килограма… двадесет и девета кутия, пет килограма… тридесета ку…

Въжетата падаха под яростните удари на полицая.

Тридесет и втора кутия, пет килограма, тридесет и трета кутия, пет килограма…

Жестока плесница през лицето. Тласнат от внезапен прилив на енергия, Николай се затича след Буше под плътните облаци, които закриваха луната. Черната маса на дирижабъла едва се различаваше над ниския хоризонт.

Четиридесет и пета кутия, пет килограма… четиридесет и шеста кутия, пет килогра…

Полудял съм, помисли той, но не усети страх. Ръцете му пъргаво се прехвърляха по въжената стълба, а гласът в главата му отброяваше с хладно упорство. Петдесет и четвърта кутия… петдесет и пета… петдесет и шеста…

Всичко друго, дори собственият му живот, губеше смисъл, отстъпваше назад пред бързо растящите числа. Гондолата на дирижабъла се люлееше под краката му. Осемдесета кутия… Жилавите нишки не се поддаваха, той напъна по-силно с ножа. Буше търсеше кибрит около двигателя. Деветдесета кутия… Въжето полетя надолу в тъмнината. Николай се хвърли наляво към следващото. Сто и първа кутия… Дирижабълът леко се дръпна нагоре. Ален Буше драскаше клечките с нетърпеливо пъхтене. Сто и дванадесета кутия… Внезапна догадка накара Николай да извика. Клечките бяха изгорели. Полицаят пак опипваше около парната машина. Сто и деветнадесет… Острието на бастунчето със замах сряза последното въже. Сто двадесет и шест… Изхвърляй баласт! Не гледай надолу! Сто тридесет и две… Пламъчетата гаснеха едно след друго в шепите на Буше. Сто тридесет и девет… Торбите с пясък летяха зад борда. Фигурките на йоанитите се смаляваха. Сто четиридесет и три… Не гледай, идиот такъв! Последните трима пристъпваха напред… Двамата вече лежаха на земята, оставаше само един. Той рухна на колене, надигна се и със сетно усилие се хвърли в камарата от жарава.

Сто четиридесет и девет…

Времето спря.

— Можеш да се събудиш, Ник — тихо и настоятелно изрече нечий познат глас. — Събуди се, всичко свърши.

Той отвори очи.

Първото, което видя, беше усмихнатото лице на отец Донован. Свещеникът седеше срещу него, от другата страна на изящна масичка, върху която имаше каничка и три чашки кафе. Три… Николай се намръщи. Когато преди малко се бе съгласил на хипнотичния сеанс, в стаята бяха само двамата със свещеника. Той надигна глава и зърна до отсрещната стена третия човек — слаб, среден на ръст, с бледо лице и дълга прошарена коса. Пронизващият поглед на черните му очи беше незабравим дори след двадесет години и Николай неволно изохка от изненада:

— Бержерон!

Донован леко се усмихна и завъртя глава към французина.

— Световна слава… Е, Жак, какво ще кажеш?

— До гуша ми е дошло от тая слава — сърдито промърмори Бержерон, докато сядаше в креслото до свещеника. — Когото и да срещна, все същото пита: защо сте жив? Понякога почвам да съжалявам, че успях да се измъкна след оная история в Ардените.

Николай бързо наведе поглед към полираната повърхност на масичката. Жак Бержерон жив! Още не разбираше цялата игра на Буше, но сега поне знаеше крайната цел — да бъдат завладени знанията на гениалния физик.

— Не се отклонявай от темата, Жак — меко изрече отец Донован. — Какво ще кажеш за онова, което чу?

Бержерон изпи кафето си на един дъх и посегна към каничката.

— Какво да кажа? Първо, не знам доколко си сигурен в хипнозата.

— Сигурен съм — увери го свещеникът. — Изучих я в ЕКЮ, а там преподавателите си знаеха работата, гарантирам.