Любомир Николов - Десетият праведник

— Скачай! — извика той и се хвърли в мрака.

Николай го последва инстинктивно, без да мисли. След миг падаше към водата, а дирижабълът отмина над него като гигантска сянка на смъртно ранено чудовище. Тялото му се разтърси от тъп и мощен удар, раздаде се плясък и отвсякъде го обгърна хлад. Усети под краката си меката съпротива на тинесто дъно, сетне опората стана по-стабилна и той се озова затънал до гърди в заливчето. Някъде в тъмнината оглушително пукаше трошащо се дърво, трещеше раздиран плат. След това шумовете затихнаха, само отзад се чуваше пляскането на плуващия полицай.

Като си помагаше с ръце, Николай бавно закрачи напред. Постепенно ставаше по-плитко, водата слезе до кръста му, до коленете, до глезените… Струваше му се, че за една-две минути е станал двойно по-тежък. Обувките му се измъкваха от тинята с противен мляскащ звук. Студеният вятър се промъкваше през всяка пролука на мокрите лепкави дрехи. Най-сетне излезе на сухо и уморено седна на тревата. Нямаше сили дори да трепери, а топлината на тялото му бързо се разсейваше в нощния хлад.

След малко до него се приближи Буше.

— Ставай — побутна го по рамото полицаят. — Ще замръзнеш така. Трябва да вървим, Велтбург не е далече.

Николай изсумтя утвърдително и се опита да стане. Вдървените мускули на краката му се подчиниха едва от третия опит. Доколкото можеше да различи в тъмнината, Буше също бе в окаяно състояние, макар че гласът му си оставаше все тъй спокоен. Двамата се затътриха напред край висящите между дърветата останки от дирижабъла. Няколко минути по-късно откриха пътека, която ги изведе на неравен коларски път.

От прибирането към Велтбург Николай запази само смътни сиви спомени за бавното просветляване на небето, за дрямка в движение, за непрекъснатите подканвания на полицая и собствените преглътнати ругатни. Пътят около езерото като че нямаше край. Тук-там от него се отделяха отклонения към близките села и на едно от тези отклонения ги застигна каруца. Затъпял от умора и студ, Николай чу как Буше се пазари със селянина за цената — изглежда, че се споразумяха за сто франка, — но какво значение имаше сумата, важното бе да се покатери горе и да се унесе върху чувалите с картофи…

Опомни се на Рю де Виктоар. Стоеше, полюшвайки се на разбития тротоар, и се питаше как ли е слязъл от каруцата, която се отдалечаваше по улицата.

— Добро утро — изрече до него Буше с хремав глас. — Да вървим по-нататък, скъпи приятелю. Ще ви придружа още донякъде, после пътищата ни се разделят. На сбогуване ви дължа няколко малки съвета. Трябва да знаете, че слухът за участието ви в експеримента на йоанитите в най-близко време ще се разнесе из целия град. Не се учудвайте, клюката е подготвена предварително и ще бъде разпространена от мои хора.

Николай спря и стисна юмруци.

— Защо?

— Вървете, вървете — спокойно го подкани полицаят. — Не мислете за насилие, то никога не е помагало в сложна ситуация. За съжаление в момента не мога да ви разкрия целта на постъпката си — твърде непочтена, признавам. Но затова пък с удоволствие ще анализирам трудното положение, в което изпадате. Първо ще поясня, че йоанитите не са шепа фанатици. Те имат добре законспирирани агенти във всеки по-голям град, включително и тук, във Велтбург. Вестта, че отнякъде е изтекла информация, непременно ще ги насочи към вас. И понеже са склонни към радикални действия, те ще решат да ви отстранят веднъж завинаги. Остават ви две неща — да потърсите закрилата на властите или да бягате.

— Естествено вие ще ми откажете закрила — горчиво се усмихна Николай.

— Схватлив сте — кимна полицаят. — Моите хора няма да ви окажат помощ. На ваше място не бих се бавил във Велтбург. Най-разумното сега е…

Той не довърши. Бяха стигнали пред къщата, в която живееше Николай, и от мрачния вход насреща им се задаваха трима души с черни качулки на главите. Буше се хвърли към отсрещния тротоар. Пред него като изпод земята изникнаха още двама нападатели с пистолети в ръце. Бастунчето на полицая политна нагоре, раздаде се пукот и единият противник падна назад. Вторият стреля два пъти, но Буше с котешка ловкост отскочи от куршумите и се метна напред приведен, с високо вдигната ръка. Лъскавото острие се плъзна по шията на човека, оставяйки зад себе си зееща червена бразда. Сега вече гърмяха и тримата от другия тротоар. Буше бягаше по улицата на зигзаг с изненадващи отскоци наляво и надясно като някаква огромна пеперуда. Трясъците на изстрелите отекваха от високите стени на околните сгради. Ще се измъкне мръсникът, помисли Николай. И наистина, полицаят хлътна в един мрачен вход. Още няколко куршума се забиха в полумрака около него, после канонадата секна. Беше безсмислено да го преследват.