Любомир Николов - Десетият праведник

Трябваше по-рано да се сети за автомата. Оръжието можеше да му потрябва след кацането. Все още не се бе отказал от първоначалния план, макар че сега, след като бе отминал ненадейния импулс, силно се съмняваше дали е способен хладнокръвно да разстреля обезоръжен човек. Никога през живота си не го бе правил.

Оставаше картечницата. Той предпазливо я побутна с върха на обувката и в това време Ален Буше се приближи откъм кърмата.

— Дръпни се. Аз ще поема управлението. Трябва да се доберем до равното, кацането в горите е сигурна смърт.

Отмествайки с крак картечницата настрана, Николай се притисна към стената на гондолата да му направи път. Буше мина отпред, наведе се над таблото и хвана ръчките за управление на опашните стабилизатори. Вкопчен в ръба, младежът гледаше как отдолу прелитат гори и хребети. Губеха височина, вече нямаше нужда от приборите, за да го разбере. Вятърът ги влачеше косо към езерото. Там, на брега, може би щяха да намерят място за кацане, но всичко зависеше от скоростта и от пробива в обшивката, през който изтичаше скъпоценният газ.

— Водният резервоар! — обади се полицаят. — Открий крана и го отвори!

Николай изтича назад. Всъщност коя от двете цистерни беше за вода? Удари дясната и под юмрука му се раздаде глух кънтеж. Празно. Значи лявата. Опипа издутата метална повърхност, намери някакви тръби; не, не беше това. Къде трябваше да е кранът? Отпред? Отдолу? Да, може би отдолу. Той плъзна длани под резервоара и заветният кран наистина бе там. Развинти го и отвътре с бълбукане се изля хладна струя.

— Опитай да изкъртиш цистерните — нареди Буше. — Ако не намалим теглото, ще се разбием.

Николай тихичко изруга. Как да се справи в тъмното, набързо и без инструменти? Отново опипа спиртния резервоар. Четири метални винкела — два завинтени за двигателя и два прикрепени за ръба на гондолата. Оловната тръба за подаване на гориво не го затрудни. С няколко дърпания успя да я откъсне и из въздуха се разнесе острият мирис на спирт. Така, сега страничните опори. Хвана едната и опъна с всички сили. Желязото се огъна, плетеният ръб на коша сухо изпращя и изведнъж се строши. Николай се блъсна гърбом в двигателя, пое си дъх и посегна към следващия винкел.

— По-бързо! — подкани го Буше. — Падаме!

Летяха ниско над голо плато. Отсреща, сякаш съвсем близо, като черна стена се издигаха дървета. Няма да се отървем, помисли Николай, докато изкъртваше втората опора. Резервоарът провисна, заклати се на страничните железа, но с тях беше много по-трудно. Болтовете държаха здраво. Винкелът се гънеше, разраняваше дланите му. Колко оставаше до удара? Секунди? Краищата на едната опора най-сетне се изтръгнаха от кожуха на парната машина, Николай Бенев политна назад и за миг се олюля на ръба, обаче успя да запази равновесие. Резервоарът висеше накриво пред него. С последен, непосилен напън той хвърли цялата си енергия срещу омразното желязо и без сам да разбира как, преметна смазващата тежест над главата си. После рухна на колене и зърна на фона на звездите черните дървесни корони отпред, само на метри от носа на дирижабъла. Стисна зъби, готов за удара, ала дърветата като по чудо отскочиха, шмугнаха се под гондолата и отминаха назад. Платото свърши, отдолу се появи стръмен склон, който слизаше към езерото.

Николай се отпусна на дъното. Беше му безразлично какво ще стане с него, искаше само покой и поне мъничко отмора. По дланите му се стичаше лепкава кръв. Фантастичната тишина наоколо го успокояваше, приспиваше го с ласкаво полюшване…

След безкрайно дълго време, може би две или три минути, го стресна резкият глас на полицая:

— Недей да дремеш! Ставай и се готви за веселбата!

Не искаше да става. Толкова приятно беше да лежи и да не мисли за нищо. Не ме интересува, каза си той. Просто нямам сили. Да върви по дяволите Буше, докога ще ми трови живота?

С учудване откри, че въпреки нежеланието си е започнал да се надига. Летяха над брега на езерото, но гъсталакът достигаше до самата вода. Нямаше къде да кацнат. Вече бяха съвсем ниско, оставаха им само още минута или две.

— Готви се за скачане! — изкрещя полицаят от носа.

Николай объркано поклати глава. Да скача? Къде, в гората ли? Това беше лудост, самоубийство. Плетените стени на гондолата можеха поне отчасти да ги предпазят от сблъсъка.

Неочаквано дърветата отпред изчезнаха. Дирижабълът се разтърси от удар в последните корони и се понесе на броени метри над водите на малко заливче. Отсрещният бряг наближаваше стремително. Буше с пъргаво движение се изправи на ръба, държейки с една ръка бастунчето, докато с другата се вкопчваше в някакво въже.