Любомир Николов - Десетият праведник

Ала мислите не помагаха. Ужасът се стичаше по цялото му тяло на ручейчета от пот със странно остра, животинска миризма. Въпреки всички доводи нещо му подсказваше, че йоанитите не грешат, че само след минути котловината ще се превърне в езеро от ослепителен, невъобразимо жарък огън, под който се изпаряват дори скалите. Навярно нямаше да усети нищо, смъртта щеше да бъде мигновена. Знаеше, че има десетки, стотици видове много по-мъчителна гибел, ала вместо да го успокои, тази идея го караше да се гърчи конвулсивно в напразни опити да се изскубне от въжетата.

— Осемнадесета кутия, пет килограма — промърмори до него младият йоанит, драскайки усърдно с перото.

Осемнайсет по пет — деветдесет, пресметна Николай. Колко беше критичната маса? Около един тон, така твърдяха слуховете. Само че… можеше ли да им се вярва? Ами ако беше двеста или триста килограма? От времето на Въглеродната афера никой не бе посмял да провери. Никой освен йоанитите…

Долу безумците сновяха между огньовете все по-бързо и по-бързо, без да изричат нито дума. Сега белите им одежди бяха покрити с тъмни петна, облачета черен прах се вдигаха изпод нозете им. Падащи диаманти проблясваха из въздуха като огромни дъждовни капки. Купчината растеше, издуваше се заплашително.

— Двадесет и шеста кутия, пет ки…

Стон.

Николай стреснато извърна глава. Сгърченото тяло на Амброзий лежеше неподвижно край факлата. До него бе изникнал Буше — неузнаваем, с разчорлена дълга коса и изпокъсан костюм. В ръката си стискаше бастунчето с топка от слонова кост. По стърчащото острие тъмнееше кърваво петно. Още секунда полицаят стоя като вкаменен, гледайки втренчено трупа на йоанита, после се хвърли зад дървото и с яростни удари започна да кълца въжетата.

— Не ни виждат — задъхано прошепна той. — Светлината им пречи.

Примките се свлякоха около краката на Николай. Хладното острие се провря между китките му, напъна, сряза вървите. Той се отдели от дънера и пристъпи напред като замаян. Трескавите мисли отпреди малко сякаш напълно, до дъно бяха изчерпили запаса му от душевни сили. Не изпитваше дори страх, само тъпо и някак абстрактно се учудваше, че в последния момент нещата се променят.

— След мене! — изсъска Буше и приведен, побягна нагоре по склона, към черната стена на гората.

Безполезно, помисли Николай, тътрейки с усилие непокорните си крака. Вече е твърде късно. Няма да се доберем навреме до хребета, няма да успеем…

Полицаят се озърна през рамо. Злобна вълча гримаса изкриви чертите му. Той рязко спря, с два скока се върна назад и жестоко удари през лицето вцепенения контрабандист.

— След мене, копеле гадно! Към дирижабъла!

Дали от плесницата, дали от споменаването на дирижабъла, Николай отново се почувства способен за действие. Не искаше да загине в тази долина заедно с безумците, бръщолевещи цитати от Библията. Искаше да живее. Все още имаха шанс да се измъкнат. Трябваха им само няколко минути отсрочка.

Тласнат от внезапен прилив на енергия, той се затича след полицая. Горе в небето луната бе изчезнала, закрита от плътни облаци, и по склона лепнеше почти пълен мрак. Черната, полюшваща се маса на дирижабъла едва се различаваше над високия хребет. Николай не виждаше къде отива, всяка крачка хвърляше под нозете му ново препятствие и той като по чудо запазваше равновесие, прескачаше камъни, изтръгваше се от примките на преплетени треви в луд, нечовешки уверен бяг по стръмното. После изведнъж се озова пред първите дървета и едва не се блъсна в Буше, който се бе навел над някаква безформена купчинка — трупът на Бонифас, осъзна след миг младият човек.

— Вземи това!

Усети между пръстите си дръжката на нож. Защо нож? Нямаше време да мисли. Полицаят вече се катереше по стълбата. За да намали люлеенето, Николай мина от обратната страна. Хвана се с една ръка, с другата опита да прибере кинжала в канията на колана си, но тя се оказа тясна. Тогава той захапа острието, намръщи се на металното скърцане между зъбите и подскочи нагоре.

В тъмнината не виждаше пречките на стълбата, ала (както при тичането) някаква инстинктивна увереност насочваше безпогрешно всяко негово движение. Изкачваше се с гръб към гората и погледът му отново падна върху площадката между огньовете. Йоанитите сновяха напред-назад все тъй неуморно, макар че сега движенията им сякаш бяха забавени — или може би само така му се струваше в шеметния летеж на секундите. Черната купчина бе станала грамадна, чудовищна, готова всеки момент да избълва изпепеляваща мълния.