Любомир Николов - Десетият праведник

— Е, и с това се справихме. Сега още пет километра на север-северозапад. Левият — осем десети, десният — седем.

Огънят в пещта забуча, засили се тракането на машината. Тъмната планинска грамада зад тях трепна и бързо започна да се отдалечава. Под тях отново се разпростря мрачен лабиринт от долини и хребети, изпънати в нощта като части от титаничен рибешки скелет.

— Виждам целта! — внезапно се раздаде от носа гласът на Карл. — Ляв — пет десети, десен — три и половина. Готови за снижаване!

Дирижабълът плавно забави ход и леко свърна наляво. Николай остави картечницата и се взря напред. Постепенно губеха височина. Пред носа на гондолата се редуваха все същите огрени от синкав блясък възвишения и сажденочерни долини. В една от тези сенки трептяха три червеникави светли точки, разположени в правилен триъгълник. Те наближаваха, превърнаха се в пламъчета сред дълбока кръгла котловина. Малко по-нагоре, в покрайнините на гората, сновяха по-дребни искрици.

— Свали мощността с половин десета — нареди Карл. — Поддържай ъгъла. Пътникът да се преоблича.

Николай неловко се зае да смъква кожения комбинезон, хвърляйки от време на време бързи погледи напред. Летяха съвсем ниско над короните на буковете и сега гората закриваше сигналните огньове.

— Ляв — една и половина, десен — една! Хоризонтирам! — извика Карл и в същия миг отпред между клоните просветнаха пламъците на факли. — Пускай въжетата!

Дългите черни змии полетяха в мрака зад борда. Дърветата под гондолата изчезнаха, появи се полегат склон, смътно осветен от десетина факли. Тъмни силуети изтичаха към провлечените въжета, омотаха ги около близките дънери. Дирижабълът се разтърси.

— Стоп машина! — заповяда Карл.

В настаналата тишина се вмъкна тихото шумолене на листа. Долу приглушено разговаряха. Николай стана от баласта, отвори капака на люка и метна торбата на гръб. От носа към него се приближи Карл. Навитата въжена стълба се търкулна в мрака.

— Знаеш инструкциите — прошепна пилотът. — Предаваш пратката и веднага се прехвърляш през билото. Право на север, там ще те чакат хората на шефа.

Николай кимна, потръпна от студ и потърси в ясното нощно небе Голямата мечка. Над нея сияеше Полярната звезда. Натам, каза си той, докато се промъкваше през люка и опипваше с крак за пречките на стълбата. Натам трябва да се измъкна, макар че все по-малко и по-малко разбирам смисъла на цялата операция. Не е обикновена хайка, иначе отдавна биха ги изловили. Ако не беше Буше, а някой друг, бих се усъмнил, че е подкупен от йоанитите.

Отдолу изпъваха стълбата и слизането беше по-леко. След минута Николай стъпи на земята, обърна се и тръгна към групата хора, застанали неподвижно наблизо с факли в ръце. Един от тях правеше впечатление веднага — висок мъж, облечен в грубо монашеско расо с отметната гугла. В трептящата светлина на пламъците брадатото му лице изглеждаше строго и остро като изсечено от камък. Върху изпъкналото чело тъмнееше татуиран съшият знак, както на печата: буквата J с две разклонения накръст. Чертите на останалите петима тънеха в сенките на качулките, но контрабандистът знаеше, че и върху тях би могъл да види белега, който ги обричаше на вечно изгнаничество. За подобна татуировка се полагаше незабавна смърт — и тъкмо затова йоанитите се гордееха с нея като символ на вярата и презрението им към живота.

На две крачки от високия мъж Николай спря и смутено пристъпи от крак на крак. Очакваше да му кажат нещо, ала групата йоанити само го гледаха втренчено и безстрастно с проблясващи в тъмнината очи.

— Добър вечер — кимна той най-сетне, за да наруши тягостното мълчание. Свали торбата и я остави до себе си.

Отговорът на човека с отметнатата качулка прозвуча глухо и монотонно:

— На Този, Който ни люби и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си, и Който ни е направил Царство от свещеници на своя Бог и Отец, на Него да бъде слава и господство во веки веков.

— Амин — изрекоха в нестроен хор другите монаси наоколо.

Имаше нещо зловещо в тия думи, в средновековните раса и пламъците на факлите сред мрака. За да прогони страха, Николай дълбоко си пое дъх. Трябваше да разиграе ролята на алчен контрабандист, който не се интересува от нищо друго, освен от заплащането.

— Време е да си вървя — настоя той. — И моите хора горе бързат да отлетят. Давайте парите и си прибирайте пратката.

Високият йоанит посегна към небето и диплите на расото провиснаха около костеливите му китки.