Любомир Николов - Десетият праведник

Сякаш по сигнал йоанитите започнаха да смъкват грубите дрехи и останаха в дълги бели одежди. Водачът пак посочи към дървото.

— Брат Амброзий! Напиши прочее това, което си видял, и що значи, и това, което има да стане подире, тайната на седемте звезди, които видя в десницата Ми, и седемте златни светилници. — Той отново погледна Николай и добави с почти нормален човешки глас: — Седем, седем, седем… Ще запиташ тогава защо не азотът, седмият елемент, а шестият, въглеродът, става оръжие на Божието провидение? Числото е скрито, братко мой, скрито от глупците и неверниците. Тук е нужна мъдрост; който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шестдесет и шест. Разбираш ли сега великата тайна? Та нима основата на човека не е шестицата на въглерода, заменена от Евангелиста със съседно число, тъй че само просветеният да проумее?

— Пусни ме — безнадеждно помоли Николай. — Аз не съм от вас.

Още докато изричаше молбата, той осъзна, че всичко е напразно. Йоанитите го гледаха със съчувствие, както любящ родител би гледал болно дете, което отказва да изпие горчивото лекарство.

— Ония, които любя, Аз ги изобличавам и наказвам; затова бъди ревностен да се покаеш. — Високият мъж му обърна гръб и извика: — Идете, та излейте на земята седемте чаши на Божия гняв!

Настана тишина. Дори вятърът бе престанал да шушне в листата на дърветата. Йоанитите бавно, като роботи слизаха към огньовете, където ги чакаха другите, вече също облечени в бяло. Брат Амброзий заби факлата си в рохкавата пръст и седна близо до дървото с хартия на коленете и перо в ръка. Какво щеше да записва? И какъв смисъл да го прави, щом след малко ядреният взрив щеше да изпепели записките? Не, в поведението на тия безумци се криеше своеобразна логика. Навярно бяха предвидили вероятността за нов неуспех и искаха да документират целия ход на опита за евентуален бъдещ анализ.

Николай се взря в Амброзий. Йоанитът изглеждаше съвсем млад, едва ли имаше и двайсет години. Дълга руса коса и рядка червеникава брада обгръщаха лицето му със светъл ореол. В полумрака очите му излъчваха синкав блясък като току-що полирана мед. Как можеше в толкова ранна възраст доброволно да приеме смъртта? И дали нямаше да се окаже поне малко по-разумен от останалите?

— Хей, Амброзий, чуй ме! — прошепна той и изпъшка от внезапно избухналата в гърдите му надежда, когато младежът извърна глава да го погледне. — Слушай ме добре, приятел. Трябва да ме развържеш. Никой не ни обръща внимание, сега е моментът да се измъкнем. Прехвърляме билото и сме спасени. — Говореше трескаво, забързано, без да подбира думите. — Оттатък е животът, момче. Какво си видял ти от живота? До Велтбург няма и петдесет километра. Можем заедно да отидем там. Имам пари, много пари. Всичко ще ти осигуря — жени, пиене, хашиш, развлечения. Какво ще спечелиш, ако останеш тук? Ония долу ще се справят и сами. Защо трябва да умираш?

Той спря да си поеме дъх и в тишината се раздаде тънкият, почти детски глас на Амброзий:

— На тогова, който победи, ще дам от скритата манна; ще му дам и бяло камъче, и на камъчето ново име написано, което никой не познава, освен оня, който го получава.

— Но аз не искам да умра така! — яростно възрази Николай. — Нямаш ли поне капчица християнско милосърдие?

За момент йоанитът са замисли, после кимна и бавно се изправи. Поддава се, тържествуващо помисли пленникът. Успях! Ще се измъкна, може би още има време…

Беше толкова уверен в успеха, че не осъзна какво става, докато младежът не привърши да изписва знака върху челото му.

— Ти ще гледаш лицето Му; и Неговото име ще бъде на челата им — тихо изрече Амброзий, отстъпвайки назад.

— Да ти пикая на цитатите! — изкрещя Николай Бенев. — Не може ли да говориш по човешки, копеле мръсно?

Вместо отговор йоанитът откъсна парче от полата на дългата си бяла дреха и го натъпка в устата му. После пак седна на земята.

От изгарящото чувство за безпомощност Николай изстена и блъсна тила си в дънера. Не усети болка, само черепът му тъпо изкънтя. Свършено! Беше изтървал и последния си шанс.

— Първа кутия, пет килограма — раздаде се спокойният глас на монаха.

Долу, сред триъгълника от огньове, един човек в бяло пристъпи напред с неголямо сандъче в ръце, наведе се и изсипа съдържанието на земята. Друг хвърли върху черната купчинка шепа искрящи диаманти. Отляво вече се задаваше трети йоанит, носещ подобно сандъче.

Стрити дървени въглища, помисли с ужас Николай. Чист въглерод… всъщност дали е чист? Господи, не мога да повярвам, че е толкова елементарно! Невъзможно, те ще се провалят, трябва да се провалят! Буше казваше, че вече имат три неуспешни опита. И сега ще е така. Това е просто нелепо — да вярваш, че един тон смес от въглища и диаманти може да избухне като атомна бомба. Кой изобщо е пуснал този тъп слух? Но Бержерон е успял… Глупости! Жак Бержерон е мъртъв, разстрелян преди петнадесет години. Останалото е мълва. Кой е видял Арденския взрив? Кой ще гарантира, че наистина е било ядрена експлозия?