Любомир Николов - Десетият праведник

— Омръзна ми в тази стая. Излизам навън.

Херман също скочи на крака. Беше нисък и дебел, с нещо жабешко във фигурата. По челото му пак бе избила пот.

— Недей! Може да те видят.

— Затваряй си човката! — грубо го сряза контрабандистът. — Кой ще се мъкне насам по това време?

Мелничарят въздъхна треперливо и го изпрати до вратата с умоляващ влажен поглед. Да го вземат мътните, помисли Николай. Хем му се иска, хем не му стиска. Дявол знае колко се е пазарил, за да приеме…

Прекрачи прага и излезе на утъпканата от каруци площадка край воденицата. Навън беше по-топло. От двете страни се издигаха стръмни гористи склонове. Вятърът шушнеше в листата, ромонът на реката му припяваше и през този равномерен шум внезапно се промъкна бавното почукване на подковани копита. Някой се задаваше отдолу по стария каменист път.

Разкопчавайки кобура, той отскочи настрани, по наклона към широкия вир, от който неподвижно стърчеше воденичното колело. Високият, обрасъл с трева бряг бе добро прикритие, а в случай на нужда можеше да се измъкне нагоре или надолу по реката. Така се чувстваше много по-спокоен, отколкото между четири стени.

Тропотът се засилваше. Николай протегна ръце, предпазливо разгърна тревата и видя как иззад завоя излиза дребен младеж, хванал поводите на мършаво муле. Позна го веднага въпреки разстоянието. Беше хлапакът. Джовани Стерца.

Кръглата мазна физиономия на Херман надникна през открехнатата врата и пак изчезна. Момчето наближаваше, без да бърза, с търпелива планинарска крачка. Изглеждаше спокойно. Ще стане човек от него, помисли Николай. Далече ще стигне, ако не го убият. Как ли се е измъкнал с мулето след онзи обир? Аз не бих могъл…

За всеки случай той изчака Джовани да приближи, преди да се изкачи по брега. Но всичко беше наред, нямаше нито засада, нито преследвачи. Момчето извърна лице към него, огледа го с безизразни очи и мълчаливо махна с ръка. Усетило отпускането на поводите, добичето спря.

— Здравей — каза Николай. — Значи вече си професионалист, а?

Джовани сви рамене и се зае да сваля от самара на мулето тежка брезентова торба с пришити ремъци. Остави я на земята и посочи с пръст.

— Внимавай за печата. Искат го здрав.

Отворът на торбата беше здраво завързан с връв и запечатан с червен восък, върху който личеше странен знак — буквата J с две разклонения накръст отляво и отдясно. Символът на йоанитите.

— Как е Гастон? — отново опита да подхване разговор Николай.

— Мъртъв.

От спокойния глас на хлапака го побиха тръпки. Стори му се, че целият студ на усойната долина се надига откъм реката, за да полепне по гърба му.

— Кога? Как?

Джовани само леко присви очи.

— Преди десетина дни. Засада. Някой е пропял. Деде го търси. Той очисти Рижия и сега е шеф на бандата, да знаеш. — Момчето помълча, после в гласа му се вмъкнаха изненадващо топли нотки: — Свестен човек беше Гастон, без него вече няма да е както преди. Напоследък все се ядосваше, че не може да намери куриер за тая пратка. Заканваше се сам да я пренесе.

Потривайки нервно ръце, дебелият Херман се появи на прага на пристройката. Очите му шареха насам-натам, като че очакваше всеки момент към воденицата да се втурнат тълпа разярени селяни.

— Всичко ли е наред?

— Наред е, стига си треперил — презрително го успокои Николай. — След малко изчезваме.

— А парите?

Джовани му подаде тънко снопче банкноти. Недоверчивият мелничар ги преброи два пъти, внимателно и с явно удоволствие. Накрая прибра пачката, дълбоко си пое дъх за кураж и се разкрачи с юмруци на кръста.

— Не съм съгласен. Искам още… още петстотин марки. Няма да ви пусна оттук, докато не ги получа.

— Ще получиш куршум — зловещо обеща хлапакът. — Влизай вътре!

Под заканителния блясък на тъмните му очи дебелакът се сви като спукана праханка. Хвърляйки през рамо боязливи погледи, той хлътна в пристройката, захлопна вратата и чак след това се осмели да изтърси наниз от немски ругатни.

Николай протегна ръка.

— Е, май е време да тръгваме. Довиждане, Джовани.

Момчето я стисна сдържано, сякаш дори в това не смееше да вложи чувство.

— Довиждане. Пази се.

Той кимна, метна тежката торба на гръб и закрачи нагоре. Зад него копитата на мулето затракаха по камъните бавно и печално като съчувствено цъкане с език. Странно как се обръщат ролите, мина му през ума, докато прекосяваше рекичката по прогнилото мостче зад воденицата. Преди месец бе посъветвал Джовани Стерца да се пази, сега момчето му отвръщаше със същия жест, сякаш бе израснало за толкова кратък срок.