Любомир Николов - Десетият праведник

Николай скочи от нара и веднага спря. От бастунчето на Буше бе изхвръкнало напред дълго лъскаво острие, насочено към гърлото му.

— Спокойно, мон ами — заповяда полицаят. — Седнете удобно и не ме прекъсвайте с неуместни емоционални изблици. Дишайте дълбоко и равномерно, това облекчава. Може би искате да възразите? Може би искате да кажете, че някой си Гастон не ви е предлагал да пренесете петнадесет килограма диаманти?

— Аз отказах — глухо промърмори Николай, сядайки пак на коравите дъски. — И въобще… откъде знаете?

Буше се усмихна. Макар и студена, усмивката беше първата проява на нормални човешки чувства, откакто бе влязъл в килията.

— Такава ми е професията, Бенев. Длъжен съм да знам какво ли не. А колкото до отказа… разбирам ви. Диамантите са опасно нещо, за тях се полага линч на място. И все пак не сте прав. Помислете поне малко за душевните терзания на горките йоанити. Всичко е готово за експеримента им, скъпоценните камъни са налице, остава само да бъдат пренесени до тук. Обаче никой не желае да им направи толкова дребна услуга. Не е ли отчайващо? Лично мене дълбоко ме трогва подобна преданост на една кауза, каквато и да е тя. Затова реших, че все пак някой ще трябва да пренесе пратката. Вие, Бенев.

Този път острието изпревари порива на Николай да скочи от нара и той остана седнал, само леко се приведе напред.

— Очевидно не сте съгласен — поклати глава полицаят. — Да, мон ами, парите развращават човека. У вас е повехнал духът на предприемчивостта, откакто забогатяхте благодарение на стария Розенхайм. Между другото знаете ли, че тази нощ и новата му къща е изгоряла… за съжаление вече наистина заедно с притежателя си. Подозирам, че някой не му е простил шегата от миналия месец. И понеже достопочтеният лихвар след рублите бе почнал да колекционира австралийски долари, днес вие ставате още по-богат. Но това няма да ви попречи да изпълните задачата, за която моля най-учтиво.

— Не можете да ме накарате! — вирна глава Николай.

— Не мога ли? Добре, нека разсъдим заедно какви стимули са ви необходими, за да приемете молбата ми. Материални? Изключвам ги, както казах, днес вие сте заможен човек. Един съвет — сложете по-свестни ключалки на апартамента си, лично аз без затруднения съм влизал в него. И тъй, материалните стимули отпадат. А моралните? Вие навярно не горите от желание да помагате на мен или на генералния секретар Аренс. Но помислете срещу кого ще бъде насочена акцията. Група французи, готови на всичко, за да постигнат безумната си цел. Те искат да унищожат цялата Земя — и ви уверявам, че макар да изглежда фантастично, това не е толкова трудно. В полицейската професия винаги е било най-сложно да се предотвратят действията на фанатици самоубийци.

Николай мълчаливо поклати глава.

— Разбирам — кимна Буше. — Личният егоизъм е по-силен от грижата за съдбата на света. Да прехвърлим на други тази неблагодарна задача, казвате си вие. Много добре. Остава ни последният и най-мощен стимул. Страхът. Предполагам, няма да се усъмните, ако ви заявя, че разполагам с достатъчно улики, за да ви осъдя на смърт още в тази минута. А и самата поверителност на разговора ни е солиден довод в полза на вашето отстраняване при евентуален отказ. Вие сте разумен човек, Бенев, и трябва да сте наясно, че от тази килия ще излезете само като куриер на йоанитите.

— Мога да избягам после — възрази Николай.

— Естествено. Обаче ви уверявам, че въпреки териториалната ограниченост на Велтбург моят обсег на действие е твърде широк. Полицаите от цял свят са като пролетариите на стареца Маркс — обединяват се. В случай че и този намек не ви е достатъчен, ще се опитам да направя малък психологически анализ. Вие сте емоционална и същевременно затворена личност. Подобни хора ограничават своите връзки с обществото и изграждат черупка около себе си. Или броня, както предпочитате. Уви, всяка броня има слаби места. През тях се промъква дълбока привързаност, дори бих казал обич към един или неколцина приятели. И двамата знаем за кого точно става дума. Знаем също така какво ще им се случи, ако решите да се измъкнете, без да услужите на йоанитите. Е, признайте, не съм ли прав, предполагайки, че имате всички основания да ни сътрудничите?… Впрочем не, не казвайте нищо. Избягвам да накърнявам излишно самолюбието на хората си. Разговорът беше изчерпателен, изводите са направени и не ми остава друго, освен да ви върна личните вещи и да помоля да ме последвате.