Любомир Николов - Десетият праведник

— Аха — кимна Мишин. — И сега фитилът вече догаря.

Той драсна клечка кибрит и запали лулата си. Чисто прахосничество, помисли Николай, десет франка отидоха на вятъра.

— Добре, Фред — замислено продължи руснакът, пускайки наоколо гъсти синкави облачета. — Всичко това и аз го знам, нещо повече, отдавна го очаквах. Двувластието винаги е взривоопасно. Но кажи ми какво толкова ценно има в тази австралийка освен факта, че е предприела може би най-дългото пътешествие през последните години?

— В нея ли? Нищо — Донован леко се усмихна, виждайки как изненадата обтяга широкото лице на Мишин. — Ти сам беше много близко до тоя извод, приятелю. Джейн Диксън даде тласък за ускоряване на кризата не с някаква особена ценност, а с онова, което символизира — науката.

Нова пауза. Мишин яростно пухтеше с лулата, заглушавайки скрибуцането на латерната.

— Какво общо има тук науката? — избухна той накрая. — Борбата е за власт!

— Знанието е сила — контрира свещеникът. — Не го казвам аз, един по-умен човек се е сетил преди много векове.

Иван Мишин помълча, примигвайки нервно. Нещо недоловимо се беше променило в него и Николай почти физически усети как зад провисналите руси кичури мълниеносно работи студено разчетлив ум.

— Така… — бавно изрече руснакът. — Така, така. Значи отново цитираме крилатата фраза на Франсис Бейкън 15 15 Английски философ (1561–1626) и писател със значение за световната SF. — Б.ред. . Приложна наука, а? Доброто старо човечество пак ме изненада, не вярвах да стигне дотам, преди да минат стотина години. И кой е човекът, Фред? Някой нов Архимед? Може би нов Нютон… или пък Айнщайн? Къде е? При мосю Луи ли?

— Съжалявам, нямам право да ти отговоря — поклати глава Донован.

— Не е нужно, схватлив съм. Но поне си длъжен да ми кажеш докъде е стигнало. Тая работа е същински динамит, Фред, сам разбираш. Ако такъв човек наистина съществува, Аренс би бил готов да гази до колене в кръв, само и само да сложи ръка върху него. Баумщед — също. За останалите да не говорим. Е?

Отец Донован зиморничаво потри длани.

— За криза е още рано. Играта постепенно загрубява, обаче според мен до истинския сблъсък остават още два-три месеца. Който и да посегне срещу мосю Луи — Аренс или Ален Буше, защото не е изключено Буше да крои собствени планове, — ще трябва хубавичко да размисли. А дотогава те съветвам да се подготвиш. Обмени наличните пари в по-едри банкноти, осигури си надежден канал за измъкване… Всъщност какво ти говоря, тия неща ти ги разбираш по-добре от мен.

— И какъв съвет ще дадеш на нашия млад приятел?

Двамата се загледаха в Николай така, сякаш го виждаха за пръв път и се мъчеха да преценят колко струва.

— Да се прибере спокойно у дома — каза Донован. — Смятам, че не го заплашва непосредствена опасност. Цялото му участие в тази история е било съвсем минимално, по периферията. Ако имаше нещо по-сериозно, Буше нямаше да го остави на мира толкова дълго.

Мишин кимна и се зае да разпалва полуизгасналата лула.

— Така изглежда… Чу ли какво те съветва старият човек, Коля? Прибирай се у дома… и умната! Никакви романтични истории с млади дами. Ако толкова ти се прииска, отскочи до мадам Хилда, там момичетата не се месят в световната политика. Хайде, върви. Аз тук ще се опитам да бия на шах дъртия йезуит и да поизкопча още нещо от него.

— Няма да успееш нито едното, нито другото — възрази отец Донован. — Довиждане, Ник. Пази се все пак.

Все още замаян от чутото, Николай като насън излезе от кабинета, спусна се по стълбата и прекоси пустия полумрачен салон, където Жано унило метеше между масите. Щом се озова на улицата, светлината на ясния септемврийски предиобед го заслепи и той, примигвайки, тръгна наляво. Скръбната мелодия на латерната се носеше по тротоара. През присвити мигли Николай хвърли поглед към латернаджията — стар слепец с черни очила, чорлава бяла коса и брада, облечен в кърпено мръсно палто. Странно, обувките и панталонът изглеждаха нови, забеляза той, но не успя да се учуди истински, защото старецът изведнъж блъсна латерната настрани, с една крачка се озова пред него и светкавично опря под челюстта му нещо твърдо и студено.

— Не мърдай! — гласът не беше старчески, а жив, остър и заплашителен.

Преди да реагира, някой друг изви ръцете му назад и около китките му щракнаха белезници. От съседната пресечка изскочиха в галоп два коня, впрегнати в черна карета с решетки на тесните прозорчета. Изправеният на капрата кочияш дръпна юздите. Возилото спря, каросерията отзад се разтвори и двамата нападатели грубо блъснаха Николай вътре. Той тежко се просна по корем, като извиваше шия с всички сили, за да не удари лице в дъсчения под. На педя от носа си зърна нечии отдавна нечистени обувки. Вратите се затвориха и стана тъмно. Колелата затракаха по паважа, каретата се разтресе. Всичко бе продължило не повече от тридесет секунди.