Любомир Николов - Десетият праведник

— Чакай! — властно изрече Донован. — Спри за момент и погледни!

Стояха край изоставена градска градинка с изпочупени пейки и пропукани асфалтови алеи. Сред полумрака дървета, плевели, тръни и треви се сливаха в непроходим гъсталак, укрил в дълбините си купища зловонни боклуци.

— Почва — продължаваше отец Донован. — Хумус. Той покрива почти цялата суша на света със слой, дебел метър, два, три, понякога и повече. А всъщност помислил ли си някога какво представлява хумусът? Просто смес от микроскопични скални частици и изтлелите останки на безчет отдавна загинали Божи създания. Нашата Земя е една колосална гробница, Ник. Опитай да си представиш този неимоверен товар от хумус. Върху него се разстила зелената дреха на света — растителността, от него черпи силата да разпери листа и да плени слънчевата енергия. После тревопасните прекъсват живота на растенията, за да осигурят собственото си съществуване — и на свой ред стават жертви на хищниците. Имаш ли толкова въображение, че да усетиш истински какво означава това? Всяка секунда, всеки нищожен миг носи на милиарди и милиарди крехки, чувстващи създания страдание и смърт — завинаги! И така от безброй години насам. — Гласът на свещеника трепереше, прекъсваше от вълнение. — Сякаш цялата Вселена не е достатъчна, за да побере тази чудовищна пирамида от болка и небитие. Защо? Защо, Ник? С какво ще се оправдае тя, освен с някаква цел — невъобразимо величествена и прекрасна, с нещо, което може би надвишава дори Бога. Вярваш ли, че Той изведнъж ще се откаже от такава цел?

Николай бе изтръпнал от неясното усещане за откровение и близост с всичко живо по света, но щом свещеникът замълча, чувството бързо повехна, попарено от предутринния студ на бавно умиращия град.

— Значи все пак остава да се надяваме на Бога — разочаровано промърмори той.

Отец Донован нетърпеливо тропна с крак и продължи напред по разбития тротоар.

— Бог не е благотворително дружество, моето момче! В крайна сметка решаваме ние със свободната си воля.

— Почакай, отче! — възрази Николай. — Та ние никога досега не сме се сблъсквали с нещо подобно. Всички предишни бедствия са били като полъх на вятъра в сравнение с тази вселенска вихрушка. Човечеството е минавало през жестоки кризи — екологичната, ядрената, енергийната, епидемията от електромагнитни алергии в началото на двайсетте години… Но всички те са били предизвикани от самите нас, значи е имало шанс да се справим. За пръв път заплахата идва отвън, от всички страни. Откакто те познавам, ти ми повтаряш едно и също: доброто, доброто ще спаси света. Как? С какво може да задържи стихията нашето крехко човешко добро или зло?

Донован отново спря, облегна се на стената, за да поотмори болния крак, и кръстоса ръце на гърдите си.

— Труден въпрос — каза той. — Ще се опитам да ти отговоря с малка притча. Представи си, че преди време е избухнала ядрена война. Не съвсем унищожителна, нека го допуснем. Много, много години след Апокалипсиса някъде сред руини и джунгли се ражда дивак. Един ден, както броди из пущинака, той открива странна пещера с правоъгълен вход. Хубава пещера, удобна, суха… С множество червени копчета по стените. Дивакът се настанява вътре и живее приятно — доколкото е възможно в подобна епоха. Ходи на лов, пали огън, пече месо. Но проклетото любопитство не му дава мира. Мъчи го въпрос: какво ли ще стане, ако вземе да натисне червените копчета? Най-сетне не издържа. Натиска ги. И това е краят. Няма дивак, няма копчета, няма пещера… няма свят! Е, Ник, кой всъщност е унищожил света? Дивакът ли? Абсурд! Колкото и да блъска с каменната си брадва, той не би могъл да стори нищо на земното кълбо, най-много да изкопае яма. И все пак е той. Не, не казвай нищо! Само допусни, за миг го допусни, че всички ние живеем върху червеното копче на Вселената.

Николай разтърси рамене. Когато събра дъх, за да отговори, гласът му беше тих и неуверен:

— Ти… искаш да свържеш Колапса на цялата Вселена с несравнимо по-дребна величина — човека. А доказателства?

— Да, разбира се, доказателства… Същото пита и един мой много умен познат. Само че понякога аргументите струват по-малко от въпросите. Не вярваш ли? Помисли тогава върху онова, което същият този познат нарича „Парадокс на симултанността“, с други думи — странния факт, че накъдето и да погледнат астрономите, звездите претърпяват едни и същи катастрофални изменения… Е, аз съм дотук. Ще отида до Мишин да си взема коня. Довиждане, Ник. Приятни сънища.