Любомир Николов - Десетият праведник

— И при тая мизерия се скита с цял куп пари в джоба — саркастично подхвърли Николай. — Откъде знаеш дали изобщо има челяд?

— Имам! — възкликна спекулантът, усетил, че ледът се пропуква. — Имам, кълна се в децата си!

Мишин подсмръкна и втренчи в приятеля си влажен поглед, изпълнен с ням укор.

— Ето, виждаш ли, в децата си се кълне. Помогни на човека, Коля, не ставай алчен. Алчността до добро не води. — Внезапно той го сграбчи, измъкна парите от джоба му и взе да ги прелиства. — Така… Това си го задръж, това не ни трябва… Йени, марки, франкове… А, ето ги и рублите, ето ги миличките. Колко са?

— Триста и десет — отговори Николай. Вече се бе примирил; знаеше, че е безсмислено да се спори с руснака, когато е пиян.

— Чудесно! Сега да сметнем. Три по шест… колко стават?

— Хиляда и шестстотин — бързо подсказа мошеникът.

— Хиляда и осемстотин — поправи го Николай. — Плюс още шейсет. Давай парите и се махай!

— Тутакси, мосю Бенев! Само момент! — Човечето се засуети, измъкна от вътрешния си джоб стиска банкноти и почна да ги брои, като плюнчеше палец. — Десет… дванайсет… петнайсет… Готово, ето ви хиляда и деветстотин, няма да се пазарим за дреболии. Приятна вечер, господа, приятна вечер!

С въздишка на облекчение дребният мошеник прибра рублите и искаше да тръгне към стълбите, но Мишин го задържа.

— Чакай, накъде бързаш? Ами че такава сделка трябва да се полее. Не възразявай, знам всичко. Болна жена, деца и прочие. Няма да те бавя, само за мъничко ще отскочим до „Елдорадо“. Там и без това скоро ще затварят.

Двамата се отдалечиха по коридора. Николай ги изпрати с поглед. Вече не се сърдеше на спекуланта, дори малко му съчувстваше. Нямаше да се отърве лесно от руснака.

Арлет стоеше на прага на стаята и леко потръпваше от хлад в ефирната си дрешка.

— Колко ти дължа? — запита я той.

— Нищо, Мишин плати още в началото… Няма ли да останеш? Ако не си в настроение, можем просто да поспим заедно.

— Не, мисля да си вървя. Лека нощ, Арлет.

На долния етаж вече не беше толкова светло. Две от трите свещи във всеки свещник бяха изгасени. В опустелия бар седеше само един клиент с прошарена коса и стара военна униформа. Отец Донован, позна го Николай и се приближи към масичката.

— Здравей, отче.

Духовникът уморено надигна глава. Сухото му лице изглеждаше по-сбръчкано от друг път, но очите му бяха все тъй живи, проницателни и интелигентни.

— А, Ник. Добър вечер… или по-скоро добро утро. Сядай, Тони ей сега ще донесе кафе. Тони! Две чашки, ако обичаш.

— На странно място се срещаме — подхвърли Николай, докато се настаняваше срещу него.

Донован се усмихна.

— Странно за мен, искаш да кажеш. Не чак толкова… Бях при Хилда, тя всъщност не е лоша жена. Даде ми половината от днешната печалба… много пари.

— За сиропиталището?

— Да, за сиропиталището… и за болницата.

Старият Тони се приближи и сложи на масата каничка кафе, две чашки, мляко и захарничка с едри късчета груба кафява захар. Отец Донован наля.

— А ти, Ник? Съгреши ли успешно? Мога да те изповядам.

— Няма за какво, освен ако е грях, че си продадох рублите. По шест австралийски долара за рубла.

— Излъгали са те — поклати глава свещеникът. — Курсът вече скочи до седем и половина.

Разбърквайки захарта в кафето си, Николай се загледа в миниатюрния черен водовъртеж сред белия кръг на порцелановия ръб. Вихър, помисли той. Вихър от звезди. Окото на циклона.

— Отче — тихо каза той, — наскоро срещнах… един човек. От него разбрах, че Колапсът не е само тук, на Земята. Били сме в центъра на буря, която обхваща цялата Вселена.

Донован отпи от чашката си и бавно я остави върху чинийката. Движението беше точно и уверено.

— Няма да те питам кой е този човек, Ник… но внимавай. Общуването с него може да бъде опасно, много опасно.

Николай се подпря на лакти и от упор впери поглед в лицето на застаряващия мъж.

— Вярно ли е? — настоя той.

Сините, странно топли очи на Донован срещнаха погледа му, без да мигнат, спокойно и малко тъжно.

— Сравнението е доста неточно, но по своему вярно. И аз съм го чувал, макар че, съгласи се, не съм нито физик, нито астроном, за да го проверя. Сега сигурно ще ме запиташ защо Бог допуска да се разруши собственото Му творение.

— Не — поклати глава Николай. — От вселенските мащаби само ми се завива свят. Искам да те питам нещо по-просто: какъв смисъл има всичко? Защо да живеем? Защо ти, отче, си тровиш живота с грижи за сираците и болните, защо обикаляш да проповядваш на селяните, които за благодарност те замерват с камъни? Какъв е смисълът да вършим добро, когато вихърът може всеки момент да ни помете?