Любомир Николов - Десетият праведник

— Стар въпрос — прокашля се свещеникът. — Човек си го задава още откакто е осъзнал бренността на тялото. Какъв е смисълът да вършим добро? Има много отговори — и философски, и прагматични, но смятам, че най-правилно бих ти отвърнал с един друг въпрос: а какъв е смисълът да се върши зло? И там е работата, че злото никога не си го задава. То не размишлява, то бърза да действа и намира възнаграждение в самото себе си. Бих казал, че в някои отношения то дори е по-жизнеспособно от доброто. Престанем ли да се борим, скръстим ли ръце, победата му ще е светкавична и неминуема. Затова, когато ми стане тежко, предпочитам да си представям света като арена на боксов мач, в който запазваме шансове за победа до финалния гонг… или до нокаута. — Той тихичко се разсмя. — Не е ли така в края на краищата? Дори когато реферът е преброил до девет, ние все още имаме шансове.

Николай се облегна назад. За момент тревогите бяха отстъпили, прогонени не толкова от отговорите, колкото от страстната сила и убеденост в гласа на свещеника.

— Взимам си думите назад, отче — каза той. — Не е странно мястото, на което се срещаме. Ти самият си невероятен човек. Тръгнеш ли да събираш помощи за доброто, изглежда, никой не може да ти устои. Селяните, мадам Хилда, Мишин, аз, мосю Луи… чувал съм, че и до Аренс си успял да се добереш на няколко пъти. Имам чувството, че ако тая нощ Антихристът слезе на Земята с цялото си войнство, и от него ще изкопчиш някой франк за сиропиталището.

— Поне ще се опитам — усмихна се Донован. — Неговите възможности биха били доста по-големи от тия на Аренс. — Той допи кафето си и стана. — Дай да се поразходим, Ник. Ще те изпратя.

Навън беше хладно. Нощта още се бавеше над света, но откъм хоризонта се прокрадваха първите мътни лъчи на утрото. Някъде по съседната улица лениво потропваха конски копита — полицейски патрул или окъснял пътник. Макар и неясна, зората започваше да разкрива грозните лица на изоставените сгради. Наблизо зееше като беззъба уста разбитият вход на банка. Никой не смееше да влезе вътре, дори скитащите кучета. Книжните пари отдавна бяха разграбени, а долу в подземията лежаха купчини радиоактивно злато.

Отец Донован крачеше бавно, накуцвайки от старата рана в десния крак. Как ли ходи по планинските пътеки, за да обикаля селата, зачуди се Николай. И как се изплъзва толкова години от патрулите на Аренс и Баумщед?

— Вярно ли е, че навремето си работил за американските тайни служби? — запита той.

Свещеникът махна пренебрежително с ръка.

— Стара история… Мишин ли ти го каза? Много му се иска и на шахматната дъска да продължава все същата отдавна безсмислена борба — КГБ срещу ЦРУ. А нещата са далеч по-елементарни. Някъде преди четвърт век група шизофренично настроени фуражки в американската армия решиха да създадат ЕКЮ.

— Какво?

— ЕКЮ — повтори Донован. — Emergency Counteraction Unit, поделение за противодействие при извънредни обстоятелства. Или казано с други думи: група командоси, готови без много разсъждения да се хвърлят и в ада с автомат в едната ръка и пръскачка за светена вода в другата… Не се смей, нищо чудно да са предвиждали и нещо подобно — просто за да не пропуснат и най-невероятната възможност да бъдат накърнени глобалните интереси на Чичо Сам. Във всеки случай към ЕКЮ беше формирано и специално религиозно подразделение. С тайно одобрение на висшите църковни кръгове, забележи. Имаше само една уговорка: в критични обстоятелства духовните лица си запазваха правото за отказ от употреба на оръжие. А иначе бяхме като всички останали. Три години ни тренираха до полуда за прословутото противодействие, но така и не разбрахме какво точно са имали предвид. Някои предполагаха, че се готвим за евентуално кацане на извънземни. После… — Той въздъхна и прокара разперена длан по лицето си. — После напуснах.

— Заради раната ли?

Донован мълчаливо вървеше напред, леко извил глава настрани, сякаш унесен в спомени. Накрая обърна очи към спътника си и опита отново да се усмихне.

— Много приказвам напоследък. Личи си вредното влияние на Мишин, а?

— Сега те разбирам по-добре — замислено каза Николай. — Все още си готов да скочиш в ада… как беше? С автомат в едната ръка и пръскачка…

— Без автомат — прекъсна го свещеникът. — Не забравяй, имахме това право.

— Дадено, нека да е без автомат. За което ти свалям шапка, уважавам те и те обичам почти колкото Мишин. Но въпросите, които ме мъчат, не са нито религиозни, нито философски. Те са практически и прости. Дошъл е краят на Вселената…