Любомир Николов - Десетият праведник

— Добре, съгласен съм. Обаче можеш ли да гарантираш и за броенето? Човекът е бил в отчаяно положение, бягал е да спасява живота си и почти не е поглеждал назад.

Объркването след хипнозата отминаваше и Николай вече не се учудваше, че от гондолата на дирижабъла се е пренесъл в тази малка, скромно обзаведена стаичка без прозорци. Не го учудваше и електрическото луминесцентно осветление. Щом Бержерон бе жив, от него можеше да се очаква какво ли не…

— Гарантирам деветдесет на сто и дори повече — каза Донован. — За подсъзнанието подобна задача не е чак толкова трудна, колкото изглежда. А твоето подсъзнание, Жак, те кара да бягаш от отговора, защото не го харесваш. Нищо де, ще пресметна вместо теб. Сто четиридесет и девет по пет прави седемстотин четиридесет и пет килограма критична маса.

Бержерон подскочи в креслото си.

— Не критична! Субкритична, запомни го веднъж завинаги и не ми говори глупости. Било е като през миналия век в Чернобил. Ония идиоти са на погрешен път и докато продължават така, няма да осъществят истински ядрен взрив. Трябва да има известна грешка в броенето!

— Може би — кимна свещеникът. — И все пак критичната маса на въглерода спада, нали?

— Спада, спада! — Жак Бержерон тръсна глава и дългата коса увисна пред лицето му. — По мои собствени изчисления сега трябва да е около деветстотин килограма. Толкова по-добре в края на краищата. Кривата постепенно се изглажда и все някъде трябва да спре.

— По-добре от твоя гледна точка — забеляза Донован. — Не и от моя.

— Какво значение има твоята гледна точка? Ти си идеалист, отче. Ето, питай него! — Жак насочи дълъг костелив показалец към гърдите на Николай. — Питай един обикновен човек дали е съгласен с мен и той ще ме подкрепи.

Свещеникът се облегна назад и скръсти ръце.

— Хайде, убеди го. Давам ти пълна свобода на действие, но след това е мой ред да говоря.

— Съгласен! — Физикът отпи от кафето си и впери пламтящ поглед в лицето на Николай. — Отвори си ушите, приятелю. Знаеш защо рухна цивилизацията. Електричеството беше в основата на цялата човешка мощ. След Колапса, когато загубихме медта, все още можехме да се възстановим, обаче ни липсваше едно — прост и надежден източник на енергия. Петролът стана недосегаем. Огънят беше забранен. Слънчевата енергия изисква прекалено сложни технологии. Но има едно явление, което изследвам от петнадесет години насам…

— Радиоактивна самоиндукция — обади се отец Донован.

— Не ме прекъсвай! Остави човека сам да реши. И тъй, радиоактивна самоиндукция. Ново явление, противоречащо на всичките ни предишни познания… както много други неща след Колапса. Ще ти го обясня съвсем просто. Има множество нестабилни елементи и изотопи, само че допреди двадесет години радиоактивността беше свойство на отделния атом. Тя не зависеше от външните условия. След Колапса обаче с въглеродните атоми стана нещо странно. Те сякаш взаимодействат помежду си и когато общата им маса надвиши определен праг, придобиват свойствата на радиоактивен елемент. Защо? Не знам, признавам го откровено. Живеем в нов свят с нови природни закони и работа на бъдещите физици е да го установят. А нашата е да решим върху каква основа ще творят тези бъдещи физици. Дали ще трябва да тръгнат от нулата, или ще разполагат с модерни лаборатории. Опитай да си представиш какво означава току-що споменатата самоиндукция. Натрупваш купчина въглерод — и си пред прага на верижна ядрена реакция. Разпръскваш купчината — и остава само безвреден черен прах.

— Но това означава… — промърмори Николай, без сам да знае какво точно иска да каже.

— Това означава, че след жестокия удар природата ни подхвърля неочаквано щедър подарък. Дава ни възможност за изграждане на удобна, чиста и почти безопасна ядрена енергетика. Тук, на петдесет метра под нас — физикът посочи с пръст към пода, — има такъв реактор. Създаден с много труд, с грешки и провали, ала все пак създаден. И от него може да тръгне възраждането на човешката цивилизация, на новата наука, на бъдещето.

— Отново по стария утъпкан път — подхвърли свещеникът.

Бержерон удари с юмрук по масата.

— Да, дявол да го вземе, по стария път! Какво ще ни спре?

— Парадоксът на симултанността — тихо каза отец Донован.

За момент в стаята настана тишина. После Николай надигна ръка.

— Почакай, отче. Вече веднъж си ми споменавал за това. Какво представлява този парадокс?

Свещеникът пак се усмихна.