Мосю Луи се върна зад бюрото си и помълча, гледайки замислено дългите си костеливи пръсти. После продължи:
— Говоря ви всичко това, защото за разлика от нашия общ приятел Буше, имам известни морални скрупули. Разбирам колко е обидно да бъдеш пионка в тайнствена игра и смятам, че ви дължа някои обяснения. И тъй Бержерон е мой гост вече повече от десет години. По природа той е отшелник, така че не беше трудно да скрия присъствието му. По-трудно се оказа да потуля връзките с учени от цяла Европа… и даже от други континенти. На няколко пъти бяхме пред ръба на провала, както в случая с познатата ви мис Диксън.
— Джейн! — трепна Николай. — Къде е тя?
Старецът се усмихна топло, с разбиране и съчувствие.
— Замина… Всеки се стреми към нещо, нали така? За нея най-важното е да отнесе научните данни до онзи, който би могъл да ги използва. Ще се опита да стигне до Америка… Но нека оставим мис Диксън. Говорех за това, че от престъпно гнездо моето имение постепенно се превърна в нещо много по-опасно — в нелегален научен център. Успях да събера отлични специалисти и сред всеобщия упадък да създам островче на цивилизацията. За трудностите няма да споменавам — сам можете да си представите колко проблеми отваря преработката на един-единствен електромотор, а какво остава за стократно по-сложни системи. Истинската трудност обаче… истинската заплаха идваше от Аренс и Буше — хора властолюбиви и коварни, забравили интересите на човечеството заради собствената си дребнава суетност. До известно време успявах да ги сдържам благодарение на връзките си с мафията. Преди половин година, когато стана ясно, че и това няма да помогне, започнах по сигурни канали да прехвърлям хора и капитал към Сицилия. Там имам влиятелни познати, които донякъде споделят възгледите ми… без да забравят и личните си интереси, разбира се. Мисля, че ще мога да започна отново.
— Но какво общо имам аз с това? — запита Николай.
— Съвършено нищо. Първоначално Буше се заинтересува от вас, защото предполагаше, че сте свързан с научната организация. След като разбра грешката си, той реши да ви използва като примамка. От различни източници му бе станало известно, че събирам информация за експериментите на йоанитите. Трябваше да ви замеси в тяхната дейност и после да ви тласне към мен. По този начин можеше да бъде сигурен, че ще вкара свой човек в организацията. А аз нямаше да му попреча, дори да се досетя, понеже (според сполучливото сравнение на мосю Мишин) това бе приет дамски гамбит. Единствената пречка — Гастон — беше умело отстранена от приятели на Буше. Но в бързината уважаемият полицай допусна и малка грешка. Идиотска грешка, както става и в най-добрите планове. Слухът за участието ви в акцията бе разпространен още преди нейното осъществяване. И все пак, ако прескочим този незначителен дефект, гамбитът бе разигран безупречно. Скъпият Буше не знае само едно — че след два-три дни просто няма да има с кого да играе. Евакуацията почти е приключила. Скоро заминавам и аз. За три години моите майстори успяха да възстановят нещо, с което навярно не разполага никой друг в Европа — транспортен самолет „Скайхорс 2015“ с вертикално излитане. Сега той е долу, в подземията, и чака да ме отнесе към Сицилия. Може да отнесе и вас, Бенев. Място има, а в малкото години, които ми остават, ще се нуждая от сигурни хора. Какво ще кажете?
Николай се озърна към Мишин.
— Приеми, Коля — кимна руснакът. — Аз заминавам. Буше няма да ти прости провала. Съгласен си, нали така? Съгласен е, мосю Луи, няма какво да го питате.
За момент изпитателният поглед на стареца се спря върху лицето на Николай.
— Добре… Така и предполагах. Остава да убедим нашия стар отец Донован.
— Няма да дойда, Луи — тихо каза свещеникът. — Вече говорихме за това. Пък и с какво мога да ти помогна? Не съм нито учен, нито мафиот.
— Не одобряваш плановете ми — огорчено поклати глава мосю Луи.
— Грешиш — възрази Донован. — И двамата с Бержерон грешите. Никога не съм отричал необходимостта от възраждане на цивилизацията. Просто смятам, че докато вие строите нейната материална основа, някой трябва да се погрижи и за душите на хората.
— Значи оставаш заради сиропиталището?
Свещеникът кимна.
— Заради него… и всичко друго.
Мишин скочи от мястото си — смешен, нелеп и до болка трогателен в порива.
— Ела, отче! Ще ти намерим и там сираци. Сто, хиляди… Селяните ще те обожават…
Той не довърши. Прекъснаха го едновременно два звука — внезапната стрелба зад прозореца и звънът на телефона върху бюрото.
Читать дальше