Любомир Николов: Десетият праведник

Мосю Луи вдигна слушалката.

— Да? Спокойно, Алфюнс, спокойно… Така… Да, разбирам… Без паника, няма нищо страшно. Действай по план номер две. Пилотите и хората за евакуация да се явят веднага при самолета. Специално внимание обърни на Бержерон и на книжата му… Да, точно така. Охраната да държи половин час, после всички да се изтеглят, както е уговорено.

Той затвори телефона и невъзмутимо се изправи иззад бюрото. Стрелбата за момент затихна, после се разгоря с нова сила.

— Атакуват ни — промърмори старецът. В гласа му не се усещаше тревога, той по-скоро изглеждаше развеселен от неочакваните събития. — Буше се оказа хитрец, дължа му извинение за подценяването. Водил е играта не като шах, а като покер… какъв номер, а? Всичките му ходове са били блъф, за да повярвам, че още не е готов за нападение. Е, да вървим, господа.

С широка и удивително лека за годините му крачка той се отправи към вратата, където стоеше неизвестно кога влезлият Лукас.

— Горкият Буше — тихичко се изсмя мосю Луи, докато се наместваше в тясната кабина на асансьора. — Рискува всичко… и в крайна сметка ще остане с празни ръце. Жал ми е за него.

В подземието вече ги чакаха няколко души, между които нервно пристъпваше от крак на крак Бержерон с черно куфарче в ръка. Очевидно плановете за спешна евакуация бяха разработени безупречно. Ален Буше щеше да завладее само празното имение и един ядрен реактор — без специалисти, които да му обяснят как действа.

Мосю Луи направи три крачки по коридора, после спря и се обърна към отец Донован.

— Все още има време да размислиш. Няма ли да дойдеш?… Добре, добре. Разбрах. Можеш да вземеш моторницата, тя вече няма да ми трябва. Сбогом, приятелю. Моли се за мен.

— Ще се моля — обеща свещеникът и отвори една желязна врата, зад която се виждаше дълъг, зле осветен тунел.

— Почакай, отче — каза Николай. — Идвам с теб.

Изведнъж го обзе страх. Кога бе взел това решение? Защо допреди секунда не бе подозирал, че ще постъпи така безумно? И с какво, с какво можеше да помогне, ако заложеше живота си на карта? И все пак разбираше, че вече нищо не би го отклонило към лекия, спасителен път. В спокойните замислени очи на свещеника откри същото разбиране.

— Ти си луд! — избухна Мишин. — До довечера Буше ще ви види сметката и на двамата!

— Късно е за увещания, Мишин — властно изрече мосю Луи. — Всеки прави избора си. Довиждане, Бенев. Ако някога успеете да се доберете до Сицилия, ще бъдете добре дошъл.

Той рязко се обърна и закрачи по коридора, следван от своите хора, Бержерон и руснака, който все се озърташе през рамо и тихо ругаеше. Няколко секунди Николай стоя неподвижно до асансьора, гледайки как се отдалечават, после изтича да догони отец Донован.

— Защо го направи? — запита свещеникът, когато чу стъпките му зад гърба си.

Николай тръсна глава. Беше невероятно трудно да облече в думи онова, което изпитваше в момента.

— Защото… Просто не бях в състояние да те оставя сам. Струваше ми се, че ако се измъкна, това ще бъде предателство. Преди малко ти говореше за доброто, което задържа света над пропастта. Ако си прав… тогава човек не бива да мисли само за себе си, нали? Тогава всичко придобива по-друг смисъл… не знам дали ме разбираш. И дори глупавата, наивната постъпка става важна… Знам, че звучи нелепо… но сякаш за момент моето решение се оказваше най-главната от безбройните нишки във въжето.

— Може би, Ник — замислено промърмори Донован. — Може би…

Тунелът ги изведе към неголяма подземна зала, сред която тъмнееше правоъгълен басейн. Върху водата леко се полюшваше моторницата, за която бе споменал мосю Луи. Отляво тесен канал водеше към езерото и през отвора нахлуваше червеникавата светлина на късния следобед. Край ръба на басейна бяха оставени два варела с бензин. Чисто прахосничество, помисли Николай, пресмятайки с инстинктивната комбинативност на контрабандист, че един подобен варел би могъл да му осигури безгрижен живот поне за две години.

Отец Донован скочи в моторницата, провери резервоара и махна с ръка.

— Качвай се, момче! Да се измъкваме, докато е време.

Седнал отпред до него, Николай изпита още едно почти забравено усещане — мощната тръпка на двигателя, която разтърси моторницата и изпълни със силно пулсиращ рев малката зала. Водата в басейна закипя. Отначало неохотно, после все по-бързо, лодката се плъзна по канала към светлия отвор. След миг мрачният тунел остана назад, наоколо блесна оловносивото огледало на езерото и отец Донован зави надясно — на изток, по-далече от Велтбург.