Любомир Николов: Десетият праведник

Телефонът на масичката в ъгъла звънна. Свещеникът стана и отиде да се обади.

— Да? Да, аз съм… Тук е, разбира се… Добре, Луи, след малко ще бъде при теб. — Той остави слушалката и се обърна. — Мосю Луи иска да те види, Ник. Да вървим.

Николай стана и го последва към вратата. Коридорът отвън рязко контрастираше с уютната стаичка, в която бяха разговаряли. Голи бетонни стени с изпънати по тях снопове дебели кабели, черни железни врати с бели номера, редки електрически крушки по грапавия таван — всичко това внушаваше потискащо чувство за несигурност и теснота. Гумената пътека по пода заглушаваше стъпките им.

— Откога са тия подземия? — запита младежът, вървейки зад свещеника.

— Отдавна — отговори отец Донован, без да се обръща. — Сградата е построена през осемнадесети век. Преди стотина години, по време на първата атомна криза, дядото на мосю Луи превърнал подземията в противоядрено убежище. Синът му продължил работата, а и внукът доста се е постарал, тъй че сега под имението се простира истинска крепост. Но през последните десет години основните усилия бяха насочени към подмяна на електрическата инсталация. И естествено — към реактора на Бержерон.

— Без да усети Буше? — недоверчиво възкликна Николай.

Отец Донован спря пред вратата на асансьора и посегна към бутона за повикване.

— Отначало нещата не бяха много подозрителни. По принцип електричеството е достъпно за всекиго, стига да има пари. За алуминиеви проводници, за квалифицирани майстори, за подкупи. Останалото е въпрос на време. А и мосю Луи умее да пази тайна.

Вратата се отвори. Влязоха в асансьора, свещеникът натисна най-горното копче и Николай отново усети почти забравеното чувство на стремителен тласък нагоре. Колко отдавна не се бе возил в асансьор? Повече от осемнадесет години — откакто бе рухнала цивилизацията, отстъпвайки сцената на вихър от насилие, мизерия, глад и нищета.

Кабината спря и се отвори. Пред тях изникна къс коридор, завършващ с висока бяла врата, до която стоеше неподвижно като статуя телохранителят Лукас. Синият му безизразен поглед небрежно се плъзна по Николай, сякаш изобщо не си спомняше, че неотдавна е стрелял по него. После — същинско чудо! — Лукас се усмихна на отец Донован и леко кимна.

— Влизайте, отче. Шефът ви чака.

Озоваха се в просторно помещение със сводест таван, под който висеше полилей със свещи — избягваха да демонстрират, че имат електрическо осветление, досети се Николай. Белите стени бяха украсени с позлатени гипсови орнаменти и стенописи, изобразяващи сцени от селския живот. През широките прозорци отляво се виждаха планинските склонове, част от близкото езеро и високата каменна ограда около двора. Мебелите бяха малко — няколко канапета и масички край стените, столове и тежко махагоново бюро отсреща, иззад което ги гледаше Луи. Освен него в кабинета имаше още един човек — Мишин, седнал кротко и смирено в ъгъла, като че не искаше да се набива на очи.

— Добър ден, господа — любезно поздрави домакинът и посочи двата стола пред бюрото. — Заповядайте, настанявайте се.

Докато крачеше напред, Николай любопитно се вглеждаше в собственика на кабинета. Мосю Луи бе много стар, навярно наближаваше осемдесет години. Възрастта личеше по костеливите китки, от които ръкавите на елегантния кариран костюм изглеждаха прекалено широки; по изтънялата като пергамент кожа, покрита с кафяви старчески петна; по дълбоките бръчки, превръщащи лицето му в пейзаж от разорани ниви. Но въпреки товара на годините в него не се усещаше слабост. Старецът седеше изправен, с високо вдигната глава, прилепил гръб към облегалката на стола си. Гъстата снежнобяла коса, щръкнала нагоре, големият орлов нос и живият тъмен поглед придаваха на лицето му благородство и дори красота — навярно и досега жените го харесваха не само заради богатството.

Докато се настаняваше, Николай обърна внимание на огромната картина зад гърба на мосю Луи. Като дете я бе виждал в музея „Прадо“ — портрет на Карл V от Тициан. С лъскава метална броня и шлем на главата, императорът препускаше на буен жребец през тайнствена мрачна гора. В ръката си стискаше дълго копие, насочено право напред към невидим звяр или противник.

Мосю Луи забеляза погледа му.

— Харесва ли ви? — запита той с лек оттенък на собственическа гордост. Гласът му беше мек и тих, без старческа хрипливост.

— Виждал съм я в Мадрид — каза Николай.

— Да, разбира се. „Прадо“… купих я преди десетина години. Кой знае как е стигнала дотук. Да си призная, мосю Бенев, често се удивлявам, че дори и в най-тежките времена търговията с произведения на изкуството не е западала напълно. Изглежда, има у човека нещо, което го кара да цени картините наравно с хляба. — Старецът стана, бавно заобиколи бюрото и се обърна към портрета. — Погледнете го, драги. Погледнете лицето му, вижте тая странна усмивка на неудържимия устрем напред. Към целта, каквато и да е тя… Понякога ми се струва, че майсторът е вложил в творбата си много повече, отколкото е възнамерявал. Не сме ли всички ние като този отдавна починал владетел? Препускаме към своето с цената дори на живота си. На младини гоним парите и удоволствията, по-късно се стремим към власт. Но идва старостта и от върха на годините човек открива, че всичко е било суета. Тогава остава само един истински въпрос; какво ще завещая на хората? Аз съм щастлив човек, мосю Бенев… Получих от съдбата в пълна мяра и удоволствия, и пари, и власт. А когато дойде време за вечния въпрос, появи се и отговорът в лицето на Бержерон. Можех да оставя на хората зародиша на бъдещата цивилизация и да спестя на цялото човечество десетилетия, може би векове.