Илса Бик - Сенки

Застанало до него, кучето Райли побутна Том по здравия крак и изскимтя рязко и отривисто.

- Хе-хей, мо-момче — отвърна Том, който се тресеше, и усети, че коленете му започват да омекват. С дясната си ръка се вкопчи с все сили в касата на вратата, докато накрая дървото не се впи в плътта му. Макар и да не бе толкова страшна, болката беше добре премерена. До съвършенство. Кучето издаде още едно остро джаф , след което опря тяло в него, като че ли се опитваше да го подкрепи като подпора за книги, която пречи на изданията с меки корици да се катурнат на пода.

- Добро момче. Да, з-знам — изпусна дълга пресеклива въздишка. — Трябва да седна, п-преди да съм паднал.

Том изпъшка и се отпусна на едно армейско походно легло. Пружините простенаха, а той присви очи, щом изтормозените му мускули се свиха, после неохотно се отпусна. Усещаше ризата под парката си прилепнала към кожата между плешките. Постепенно дишането му се успокои и онова противно чувство на замайване и объркване премина. Сега вече доволно, кучето се завъртя три пъти и се отпусна с въздишка на едно одеяло с цвят на тъмна маслина.

„Боже.“ Том изтри потта от челото си. Този път беше сериозно, но му се струваше, че се досеща за причината. Болката в сърцето му — празнината оставена от Алекс — беше като писък, който с всеки изминал ден ставаше все по-висок и силен.

„Трябва да се махна оттук и да се върна в Мичиган, преди да съм се побъркал.“

Вече имаше достатъчно сили за това. Том прокара ръка по дясното си бедро — там, където беше прострелян от Харлан в деня, в който изгубиха Ели. На шията му също личеше пресен белег: сувенир от схватката на паркинга на универсалния магазин, където онова хлапе бе направило опит да изтръгне гръкляна му. Ала това, което едва не го довърши, беше кракът му, пострадал най-зле от всичко. Раната бе заздравяла, оставяйки след себе си кратер с размерите на юмрук, покрит с плътна и лъскава, изопната обезобразена тъкан. Въпреки че това бе отслабило издръжливостта му, накуцването постепенно изчезваше и вече можеше да се движи на бърз ход. При все това кракът можеше да му създаде проблеми, особено в районите без път. Джед сигурно идеше да му предложи да вземе единия кон, но той, разбира се, идеше да откаже. Двамата с Грейс щяха да имат нужда от животните, ако се наложеше по някаква причина да се махнат оттук. Може би щеше да успее да открадне кон отнякъде? В такъв случай щеше да измине значително по-бързо сто и трийсетте километра до мичиганската граница. Ала както бе казал на Ели точно преди да напуснат Уакамау, всяко животно — както и човешко същество, разбира се, — означаваше допълнителна отговорност. Не можеха да спасят всички.

„Но с какво ѝ помогна това?“ При тази мисъл на гърлото му заседна буца. През цялото това време бе живял с убеждението, че оцеляването им се свеждаше до едно съвсем просто уравнение: или притежаваше нужната сила и воля да стори всичко възможно, за да опази Алекс и Ели невредими, или хората, за които се грижеше по стечение на обстоятелствата, щяха да умрат. И ето че се провали. Отново. Но тогава не беше по силите му да спаси Ели, ако това имаше някакво значение. Въпреки че кошмарите бяха избледнели, мисълта за малкото момиче беше все така болезнена. Шансовете Ели да е жива бяха равни на нула. Ели беше мъртва и отговорността за това бе негова. Не че му харесваше, но можеше да живее с тази вина.

Алекс беше… нещо различно. Боже, само да бе имал куража да ѝ разкаже всичко, цялата ужасна история, какво бе сторил и на каква цена. Тя беше единственият човек, който би могъл да разбере, и това щеше да е неговото спасение. Той притисна дланта към гърдите си и усети силното туптене на сърцето си. Когато се замислеше за Алекс, болката, която изпитваше, беше нещо сурово, страдание — по-всепоглъщащо от печал и по-остро от скрьб. Тя беше копнеж. Необходимост. Усещане за нещо, което още не е свършило и което, надяваше се, никога нямаше да свърши. Просто отказваше да повярва, че завинаги я е изгубил.

А тя беше в опасност. Знаеше , че е така. Ето защо мозъкът му я пренасяше в Афганистан, където смъртта би могла да дебне под някой камък, в чувал с боклук или пристегната с ремъци към…

„Не се връщай отново там; не мисли за това.“ Той стисна зъби, за да заглуши напиращия стон. Вярваше, че все още има време да спаси Алекс, макар и не много. А може би бе закъснял.

„Моля те, господи — закри очите си с ръка. — Моля те, помогни ми. Не те моля за чудо. А само да я запазиш жива и здрава още мъничко. Моля те.“