Илса Бик: Сенки

Тези думи го жегнаха дълбоко.

- Вместо това може да отпрашим към острова. Там няма да има никого. А от острова остават петдесет и шест километра до канадския бряг и повече от сто, преди да се натъкнеш на какъвто и да е град. Ще бъдем невидими. Единствените хора, припарвали до острова, са каякарите, и то много рядко заради скалистите брегове. Почти невъзможно е да се отбиеш там, без лодката ти да стане на трески. Но ние ще се справим. Накараш ли тази шейна да проработи, остава само да се доберем до Горното езеро.

- Джед, сега е средата на зимата. Дори да успеем да закараме снегохода и спитфайъра до Горното езеро, без да ни заловят или забележат, щом запалим мотора на едното или другото, ще бъде като да пуснем обява. Освен това няма как да носим достатъчно гориво или да презаредим. А закъсаме ли насред езерото, тогава ни чака дълъг път, натоварени с всички провизии, които успеем да спасим, а те няма да бъдат много. Освен това, щом стъпим на леда, оставаме без прикритие. А ако се случи да изгубим спитфайъра и да попаднем на участък с тънък лед или незамръзнала вода, това ще значи сигурна смърт.

- Тогава защо построихме проклетата ветроходна шейна?

- Знаеш защо. Нали сам ми каза: ако се наложи да офейкаме бързо от тук, снегоходът няма да може да прекоси Странното езеро — не и онова място с несигурен лед. Можем да го направим само с ветроходна шейна. Придържай се към плана, Джед. Дори не знаеш дали ще трябва да напуснете това място. Ако се наложи, напролет двамата с Грейс ще стигнете с гребане до този ваш остров. А най-добре ще бъде да намерите платноходка, щом стигнете до Горното езеро. В района сигурно е пълно с такива съдове, а и собствениците им едва ли ще възразят. Така няма да се налага да разчитате на превозно средство с двигател. Освен че с платноходка ще бъде много по-безопасно, ще можете да натоварите повече храна и провизии, тъй като ще бъде излишно да носите гориво.

- А какво ще стане с теб?

- Знаеш какво трябва да направя.

- Но това е лудост. Чисто самоубийство. Дори не знаеш дали е още жива. — Забеляза промяната в изражението на момчето: проблясък на болка, който се появи и изчезна със скоростта на комета. — Какво има?

- Нали познаваш онова мъчително усещане, което те обзема в очакване на престрелката? Ето какво изпитвам сега и чувството става все по-силно. Джед, тя е жива и е в беда. Скоро трябва да замина, иначе ще се пръсна.

Да, познаваше това усещане. Да бездействаш в очакване на предстоящото нападение, е занимание, при което бавно губиш разсъдъка си. Едни от най-смъртоносните и опасни схватки, в които бе влизал, се бяха разразили именно след такива мигове на затишие. Джед изпусна дълбока въздишка, тъй като знаеше, че няма смисъл да го разубеждава, и разбираше какво изпитва момчето към това момиче. Дявол го взел, Джед би сторил същото за Грейс.

- Можеш ли да почакаш? — Но щом забеляза, че момчето се колебае, той додаде: — Седмица, най-много десет дена — това е всичко, за което те моля.

- Може ли да попитам защо?

Джед преглътна мъчително и отвърна:

- Рожденият ден на Майкъл. Знам, че Грейс е заделила малко брашно и захар, за да направи торта. Това ще значи много за нея — замълча за миг, след което допълни троснато: — За мен също.

- Тогава, разбира се, ще остана — отвърна Том Идън. — Няма проблеми.

Това беше лъжа.

Том проследи с поглед мъжа, който пое с тежки стъпки нагоре по пътеката и се изгуби зад плътния параван от американски лиственици и канадски ели. Тъй като беше по-добре, Том вече се отбиваше в хижата само за да се храни, което беше доста по-безопасно. Джед и Грейс и бездруго се намираха в опасност, задето го бяха подслонили, да не говорим, че не се знаеше кой може да се появи във всеки един момент. Дължеше им живота си. Ако бяха избрали друг път на запад или не бяха се зачудили какви са тия деца, проснати мъртви насред паркинга на онзи универсален магазин, сега нямаше да е жив. Бяха изминали четири дни от мига, в който го бе връхлетяла треската, до пълното отминаване на делириума, а по това време вече бяха в Уисконсин.

Божичко, бедната Алекс. Въпреки вледеняващия студ в гърдите му се разгоря нажежен до бяло пламък и той потисна напиращия стон. Когато се е върнала и не го е намерила, несъмнено бе обезумяла. На нейно място би се почувствал точно така. А тя действително се бе върнала; сигурен беше. Алекс беше инат, боец по природа. Нищо не можеше да го накара да изгуби вяра в нея…

И тогава неочаквано се чу тъничък пълен със страх писък.