Илса Бик - Сенки

- Не, Сет е просто един задник, който не може да говори от първо лице — отвърна тя и само простена, тъй като нямаше смисъл да се съпротивлява, когато Сет стегна белезниците толкова силно, че щракването им отекна като звук от трион.

Тя се изопна, стискайки зъби заради впилата се в ръцете ѝ пластмаса. Китките ѝ бяха мокри. Кръв . Само това ѝ липсваше. Тя наведе глава и изтри парещите си очи в рамото.

- Добре ли си? — попита я Крис. Той стоеше от дясната ѝ страна, а главата, гърдите и раменете му бяха побелели от сняг.

- Не. Не усещам ръцете си. Белезниците са много стегнати.

- Да, и с мен е така. Но едва ли ще е за дълго.

- Знаеш ли къде ни водят? — Щом свърнаха от уличката на Джес, тя осъзна, че се отправяха не към селото, а на изток.

- В къщата за мъчения — отвърна Кинкейд. Както беше свел поглед към нея, насъбралият се на периферията на стетсъна 1 сняг се плъзна надолу и изсипа в скута му.

- Моля?

- Всъщност го наричат „център за разпити“, но… нали знаеш. — Кинкейд се олюляваше насам-натам, докато талигата хлътваше и излизаше от коловозите на пътя. — Понякога момчетата се разгорещяват повече , отколкото трябва. После ме викат да позакърпя човека, когото обработват в момента, за да могат да започнат отначало.

- Мъчения, значи? — Гласът ѝ прозвуча пискливо. — Искаш да кажеш, че те ще… — Завъртя се рязко към Крис. — Ти знаеше ли за това?

Въпреки оскьдната светлина колебанието му не убегна от погледа ѝ.

- Ами, аз…

- О, боже, значи, си знаел. — Самонадеяността ѝ мигом се изпари и тя се запита какво си бе въобразявала. Та тя дори не харесваше Алекс. Ами Крис, щом като знаеше, че подлагат хората на изтезания, защо не бе направил нищо, за да я спре.

- Само ще се опитат да те сплашат — каза Крис. — Нищо лошо няма да ти сторят, обещавам.

- Крис, това не е обещание, което можеш да спазиш. Пък и мен ако питаш, тя знае нещо. — Кинкейд впи очи в Лена. — Така ли е?

- Нямам какво да ти кажа — отвърна тя. — Ти си един от тях.

- Да, вярно. Благодаря, че ми напомни, че съм от лошите, защото за малко да забравя за белезниците.

- Как може да се шегуваш в такъв момент? — Отново ѝ прилоша, а отгоре на това ужасно ѝ се пикаеше.

- Това не беше шега. — Кинкейд замълча за миг, след което додаде е променен тон: — Живяла си в околностите на Орен.

- И какво от това? Да не е престъпление? — каза тя, след което си помисли: „По дяволите, прозвуча така, сякаш наистина е“.

- Лена, не му дължиш никакво обяснение — обади се Крис.

- Не ми нареждай какво да правя.

- Казвам само, че…

- Ей, спрете за малко — прекъсна го Кинкейд. — Ако това е най-доброто, на което сте способни, тогава ще се издъните на десетата секунда, а може би и по-скоро. Тъкмо ти, Крис, би трябвало добре да го знаеш.

- Да не би да се съмняваш в мен? — попита Крие.

- А трябва ли? — Тъй като Крис не отговори, Кинкейд продължи: — Крис, дядо ти вече те попита. Децата, които постоянно намираш, как разбираш къде да ги търсиш?

Отново тишина. Лена усети, че Крис се затваря, издигайки прегради около себе си. Къща за изтезания и Крие бе знаел за това…

- Имаш някаква система — отбеляза Кинкейд. — Няма как иначе. Нещо като часовников механизъм, ако си спомням правилно. Разбира се, малко помощ не би навредила. — Стетсънът на Кинкейд помръдна лекичко и Лена усети изгарящия поглед на мъжа върху себе си. — Някой местен например. Който да ти даде насоки къде или как да търсиш.

Крис избухна, преди тя да успее да отговори:

- Както сам каза, Док, ти също беше тук. Така че искаш ли да ми кажеш какво се случи е Алекс?

- Честно ти казвам, Крис, не знам — отвърна Кинкейд. — Когато я видях за последно, Алекс беше добре. Мен ако питаш, свързано е е онова момче…

Внезапно блесна ослепителна светлина. На коларската капра Сет потръпна конвулсивно в мига, в който Крис се хвърли върху Лена под съпровода на дрънчащи метални вериги. Тя се стовари свита на кълбо на дървения под и нададе вик, тъй като веригата се впи в кръста ѝ.

- Крис? — успя да смотолеви тя. — Какво…

- Някой стреля. — Надникна предпазливо. Талигата бе спряла внезапно. — Свалиха Сет. Слава богу, че конете не се подплашиха. Кинкейд, ти добре ли си?

- Аха. — Лена долови стърженето на метал в дърво, когато възрастният мъж се размърда. — Още не сме напуснали Рул — каза той. — Кой, по дяволите…

Лена наостри уши, доловила приглушения тропот на копита.

- Залегнете — чу тя да прошепва Крис и усети как момчето се извива по гръб. — Ти също, Док.