Илса Бик - Сенки

Което повдигаше един интересен въпрос. Къде живееха Вълка и останалите? Като се изключеше собствената ѝ раница, която висеше на дясното рамо на Вълка, тези Променени не носеха нищо освен оръжия и може би известно количество резервни патрони, натъпкани в пар- ките им. В заслона не се виждаха никакви вещи. Огнището не бе използвано от месеци. А дрехите на Вълка и на другите Променени бяха силно износени, но не и мръсни. Така че те или изхвърляха мръсните дрехи, или просто ги почистваха. Едно обаче бе ясно: от Енергийния срив насам тези Променени не са живели под открито небе, в снега, понасяйки всички несгоди на лошото време.

„Значи, това не е последната спирка. Изглежда, Рул се намира на пътя между точка А и точка Б.“ Ако се съдеше по спускането и хлътването на терена, сред дърветата се извиваше малка падина, която се простираше леко на северозапад. Двайсетина метра по-нататък погледът ѝ се спря на неясен сивкавосин символ, начертан в средната част на ствола на един як дъб. Маркировка. Явно оттук минаваше или бе минавала пътека. Заслонът и огнището потвърждаваха това предположение.

„Използват старите пътеки, за да обикалят наоколо, като може би обхождат в кръг местността. Освен това не може да не разполагат с място за подслон. Ето как бих постъпила аз, ако смятах да поостана. Щях да използвам две-три изоставени къщи като базови лагери. — Отново плъзна поглед към заслона. — Щях да складирам вътре муниции и провизии и после да се местя от една къща в друга, за да дам възможност на дивеча да се завърне, преди да…“

Една от преспите край заслона се раздвижи. Алекс премигна. За един кратък миг на лудост тя се сети за романа на Джек Лондон, който в седми клас бяха изучавали по английски език 1, и си помисли: „Впрегатни кучета“. Бък и останалите кучета изкопаваха дупки в снега и по този начин прекарваха нощта. Смесицата от затоплени миризми изригна във въздуха, плътна и натрапчива — и някак нередна. Освен това кучетата мразеха Променените.

Пред очите ѝ преспите сняг започнаха да се разпукват. Две свити в юмруци ръце пробиха снега, след което изникнаха нови юмруци и ръце, а после крака и глави…

Хора.

1Става въпрос за произведението на американския писател Джек Лондон. Дивото зове“ от 1903 година. — Б. ред.

Три жени и двама мъже — всичките в напреднала възраст — се надигнаха от снега. Без огън обикновените снежни пещери 1 бяха единствената им възможност за оцеляване. Алекс би постъпила по същия начин.

Пет чифта очи, разположени на пет лица, се взираха в нея, докато самата тя се взираше в тях. Не отрониха нито дума. Нито пък тя. Петимата излъчваха, тя подуши въздуха, какво точно? Не беше страх. Никой не може да живее в състояние на постоянна уплаха. Като оставим настрана мириса на гранясала плът и гниещи плодове, от тези възрастни хора се носеше дъх на студена овесена каша — нещо, което трудно можеше да се нарече миризма. Апатия — ето каква беше миризмата им. Напълно ги разбираше. След два-три курса химиотерапия, които, вместо да убият чудовището в теб, само те карат да изповръщаш червата си, да видим какво желание за живот ще ти остане. Накрая просто спира да ти пука.

Освен това прецени, че белезникавият мъж в средата беше сериозно болен. Болестта бе надвиснала над него като задушливото зловоние на някое застояло покрито с нечиста пяна блато. Дали не беше диабетик? Или просто умираше от глад? А може би и двете, като се имаше предвид отпуснатата плът и отчетливите очертания на костите, изпъващи кожата по лицата на останалите. Така че асоциацията, която бе направила с болничното крило на смъртноболните пациенти, не беше случайна. Такава миризма се излъчва от тяло, което само се изяжда отвътре, за да остане живо.

„Тук са поне от час, а може би и повече. Тогава защо не са избягали?“ Вълка я дръпна и тя полетя напред, докато Беретата нагази сред преплетените тела и започна да търси нещо в снега. Старците се дръпнаха назад, като се блъскаха и тълпяха накуп като подплашени зебри, приклещени в обръча на обградилите ги лъвове. „Никой не ги пази. Не може да е само защото са уплашени…“

Мисълта ѝ пресекна в мига, в който нещо ледено опари лявата ѝ китка. Тя погледна надолу и забеляза, че Беретата държеше въже, станало на камък заради студа и дебело колкото палеца ѝ. Тя пое уплашено дъх. „Какво става, по дяволите?“ Алекс плъзна поглед по дължината на въжето и проследи примките, които образуваше около всеки един от старците. Щом се приближи, осъзна, че китките им бяха завързани. Глезените също. Остатъкът от въжето, което се извиваше между краката им, беше завързано за подпорните греди на стария лагерен заслон.